Алисън Ноел - Вечна

— Значи, Мария–Антоанета — казва най-накрая и продължава огледа си. — Никога нямаше да се досетя. Нямах представа, че си падаш по пастите.

— За твое сведение тя никога не е казвала онова за хляба и пастите. Това си е чисто злословие на жълтата преса от онова време. Не бива да го вярваш — казвам разсеяно, неспособна да откъсна поглед от образа си в огледалото. Продължавам да се въртя насам-натам, проверявам отблизо грима, потупвам перуката и заповядвам на всичко по мен да си стои, където съм го фиксирала. Но когато хващам образа на Райли, нещо във вида й ме кара да спра и да отида при нея.

— Хей, добре ли си?

Тя затваря очи и прехапва устни. Поклаща леко глава и казва:

— Само ни погледни! Ти си облечена като момиче кралица с трагична съдба, а аз бих направила всичко, за да бъда просто момиче.

Протягам ръка към нея, но пръстите ми не усещат нищо. Толкова съм свикнала да я гледам около себе си, че понякога забравям, че не е истинска, че вече не е част от този свят, че никога няма да порасне и никога няма да отпразнува тринайсетия си рожден ден. Припомням си, че вината за това е моя, и усещам, че ми става зле.

— Райли, аз…

Но тя поклаща глава и помахва с опашка.

— Не се тревожи — усмихва ми се и изплува от стола зад бюрото. — Хайде, готова ли си да посрещаме гости?

Хевън дойде с нейната пристрастена приятелка донор, Еванжелин, която (каква изненада!) също е облечена като вампир. Майлс доведе Ерик, негов приятел от класа по актьорско майсторство, който изглежда доста симпатичен под черната си маска на Зоро и под шапката.

— Не мога да повярвам, че не си поканила Деймън — започва Хевън, без да си прави труда да поздрави. Цупи ми се цяла седмица, след като разбра, че името му не е в списъка на поканените.

Въртя очи и въздишам, опитвайки се да й подскажа очевидното, без да й обяснявам отново, че той просто ни заряза. Стана постоянно присъствие не само на масата за обяд на Стейша, но и на чина й. Прекарваше времето си, като вадеше рози от всички възможни места от нея, а неговата „Жена с жълта коса“ започна подозрително да прилича на нея.

Извинявайте, ама не е говорил с мен вече две седмици въпреки червените лалета, мистериозната бележка и онзи поглед, който си разменихме веднъж.

— Така или иначе, той нямаше да дойде — казвам накрая с надеждата, че няма да забележи издайническите нотки в гласа ми. — Сигурна съм, че сега е някъде със Стейша, с червенокосата или…

Поклащам глава и млъквам.

— Какво, червенокоса ли? Значи има и червенокоса? — пробожда ме с поглед тя.

Свивам рамене и не отговарям. Защото голата истина, е, че той може да бъде с всяка. Всичко, което знам е, че не е тук, с мен.

— Трябва да го видиш — обръща се тя към Еванжелин. — Страхотен е! Красив като филмова звезда, секси като рокзвезда и… знаеш ли, дори прави фокуси.

И въздъхва замечтано.

Еванжелин вдига вежди.

— Изглежда като взет от приказките. Но никой не е съвършен.

— Но Деймън е. Жалко, че не можеш да се увериш сама — хвърля ми тя още един сърдит поглед, докато пръстите й си играят с високата яка от черно кадифе около врата й. — Но ако случайно се запознаеш с него, не забравяй, че си е мой. Заплюла съм си го още преди да си чула за него.

Оглеждам черната аура на Еванжелин, мрежестия й чорапогащник, късите черни панталонки и тениската на дупки и разбирам, че няма никакво намерение да дава подобни обещания, още по-малко да ги спазва.

— Знаеш ли, мога да ти дам дълги кучешки зъби и малко фалшива кръв за врата и тогава и трите ще сме вампирки — предлага ми Хевън.

Горката, умът й се люшка напред–назад, в един момент иска да ми е приятелка, а в следващия е убедена, че съм най-големият й враг.

Но аз клатя глава и ги упътвам към другия край на стаята с надеждата скоро да си намери нова тема за разговор и да забрави за Деймън.

Сабин разговаря с приятелите си. Хевън и Еванжелин слагат тайно алкохол в сока си. Майлс и Ерик танцуват, а Райли си играе с камшика на Ерик, люлее кожения му връх напред–назад и се оглежда, за да се увери, че никой не я забелязва. И тъкмо когато се приготвям да й дам сигнал, да й кажа, че ако мисли да се размотава тук, е по-добре да си стои кротко, на вратата се звъни и двете се спускаме да я отворим.

И въпреки че достигам първа, забравям напълно да злорадствам, защото пред мен е Деймън. В едната си ръка държи цветя, а в другата — шапка със златна карфица. Косата му е прибрана в хваната на тила опашка. Обичайните му черни дрехи са заменени със снежнобяла риза и сако със златни копчета. Надолу е сложил нещо, което напомня на бричове и плътен чорапогащник. Картинката завършва с островърхи, отдавна излезли от мода, черни обувки. И докато си представям как Майлс ще се изяде от завист заради костюма, изведнъж разбирам като кого се е облякъл и оставам без дъх.