Алисън Ноел - Вечна

И въпреки че на пръв поглед изглежда примамливо да четеш мисли, да виждаш енергии и аури, всъщност не е много приятно, вярвайте ми. Бих дала всичко, за да си върна стария живот, да бъда нормална и наивна като всяко друго момиче.

Защото има моменти, когато мислите дори и на най-добрите ти приятели не са особено ласкателни. Но не можеш просто да натиснеш копчето и да ги изключиш, нали? А се иска много силен дух, за да прощаваш непрекъснато.

Ето кое ме привлича така силно към Деймън. Той е като изключено радио, единственият, когото не мога да прочета, единственият, който може да накара другите гласове в главата ми да замлъкнат. Но независимо че до него се чувствам прекрасно като една истинска, жива и нормална Евър, няма как да си изкривя душата и да не призная, че не виждам нищо нормално във всичко това.

Сядам на една пейка до басейна и разстилам полата на роклята си така, че плохите й да блеснат с цялата си красота. Заглеждам се във вълничките на непрекъснато изменящата формата и цвета си вода и в прозрачните кълба, които се носят по блестящата на слънцето повърхност на басейна. Невероятната водна феерия ме завладява дотолкова, че не забелязвам появата на Деймън.

— Ето къде си се скрила — усмихва се той и аз усещам блажената му топлина да събужда всяка моя клетка.

— Чудесно парти. Радвам се, че се самопоканих — сяда до мен той.

Веднага зарейвам поглед напред, дори не го поглеждам. Знам, че чака отговор, но съм прекалено нервна, за да говоря.

— Справила си се много добре с костюма на Мария–Антоанета — уверява ме той и прокарва пръст по дългото черно перо, което боднах в русата перука буквално в последния момент.

Усещам затягащия се възел в стомаха си и стискам устни — обичайният ми тик. Толкова съм изплашена, че съм готова да стана и да избягам оттук. Поемам дълбоко въздух и това, както винаги, ме отпуска. Сега вече мога да си разреша да поживея още малко, не много — само още една нощ.

— Ти също си се справил с граф Ферсен — казвам накрая.

— Моля те, наричай ме Аксел — засмива се той.

— Направиха ли ти отстъпка за дупката от молци? — кимам към разръфания плат на рамото му, но си замълчавам за разнасящата се от стария жакет миризма на мухъл.

Той ме поглежда и очите му погалват моите.

— Дупката не е от молец, а от артилерийски огън.

— Доколкото си спомням, в тази сцена ти преследваше някакво тъмнокосо момиче. — Стрелкам го с поглед и неволно си припомням времето, когато флиртът беше приятна и лесна работа за момичето, което някога бях.

— Не, в последната минута преправиха сценария — усмихва се той. — Не са ли се допитали до теб?

Вдигам ръка и прихвам. Колко е приятно да си нормално момиче и да водиш нормален разговор при нормални обстоятелства!

— В новата версия сме само аз и ти. Ах, Мария, трябва да пазиш хубавата си главица.

Върхът на показалеца му докосва лицето ми, чертае въображаема линия по врата и оставя прекрасна топла гъделичкаща следа под лъжичката ми.

— Защо не се нареди на опашката пред онази врачка? — прошепва той, докато пръстите му пътуват около брадичката, скулите и по извивката на ухото ми. Устните му са толкова близко, че дъхът ни се среща и смесва.

Вдигам рамене и свивам устни, искам да спре да говори и да ме целуне.

— Не вярваш ли на такива работи?

— Не… аз… не знам — прошепвам едва. Толкова се вълнувам, че ми иде да изкрещя.

Защо продължава да говори? Не разбира ли, че тази вечер може да нямаме друга възможност да останем насаме? Че може изобщо да няма друга възможност?

— А ти защо не си там? — питам, без да мога да прикрия раздразнението си.

— Чиста загуба на време — усмихва се той. — Не е възможно да четеш мислите на някого и да предвиждаш бъдещето му, нали?

Бързо премествам поглед към басейна и не мога да повярвам на очите си, водните кълба не само са станали розови, но са оформили едно голямо сърце.

— Да не би да предизвиках гнева ти с нещо? — пита той и покрива брадичката ми с шепата си.

Това също е необяснимо. Понякога използва калифорнийския сърф жаргон не по-зле от всеки местен, друг път говори като току-що излязъл от страниците на „Брулени хълмове“.

— Не, с нищо не си предизвикал гнева ми — засмивам се, въпреки насъбралото се в мен напрежение.

— Кое е толкова смешно?

В същото време пръстите му повдигат бретона ми, тръгват по следата на червения белег и ме карат да се отдръпна.

— Как го получи? — пита той, прибира ръката си и ме поглежда с толкова топлина и нежност, че съм готова да му разкажа всичко и да му се изповядам докрай.