Алисън Ноел - Вечна

Но не го правя. Защото, откакто се случи онова, тази вечер за първи път се чувствам друг човек. Тази вечер мога да забравя, че съм отговорна за смъртта на всичките скъпи на сърцето ми хора. Тази вечер искам да флиртувам, да кокетнича и да действам безразсъдно, въпреки че утре вероятно ще съжалявам за това. Но тази вечер аз не съм Евър, а Мария–Антоанета. И ако той наистина е граф Ферсен, е време да млъкне и да ме целуне.

— Не искам да говоря за това — казвам тихо и се заглеждам в прозрачните кълба. Сега те са червени и образуват едно голямо лале.

— За какво искаш да говориш? — отвръща той също шепнешком и ме поглежда с онези свои очи като бездънни езера, които сякаш ме примамват да се гмурна в тях.

— Изобщо не искам да говоря — затварям очи, задържам дъха си и чакам устните му да покрият моите.

Ако съм казала, че гласът му е невероятен, защото всички други гласове в главата ми замлъкват, когато заговори, и ако намирам докосването му за вълшебно, защото събужда всичките ми сетива, за целувката ви гарантирам, че е просто божествена. Не мога да се нарека специалист в областта, целувала съм се само няколко пъти, но въпреки това се обзалагам, че на човек му се случва да преживее такава удовлетворяваща и всепроникваща целувка само веднъж в живота.

Затова, когато отдръпва устните си, затварям очи, хващам го за реверите и отново го връщам при мен.

Докато не чувам гласа на Хевън:

— Търсих ви навсякъде. Трябваше да се досетя, че сте се скрили някъде.

Бързо го избутвам и навеждам глава. Боже, как допуснах да ме хванат в действие, след като съм се клела преди минути, че дори не го харесвам!

— Ние просто…

Тя вдига ръка и ме спира.

— Моля те, спести ми подробностите. Исках да ти кажа, че с Еванжелин си тръгваме.

— Толкова рано? — стряскам се и се опитвам да пресметна наум от колко време сме тук.

— Да, моята приятелка Дрина току-що дойде, за да ни заведе на друго парти. Вие също сте поканени, въпреки че ми изглеждате заети — усмихва се злобно тя.

— Дрина? — почти извиква Деймън и става толкова бързо, че очертанията на тялото му се размазват пред погледа ми.

— Познаваш ли я? — поглежда го изненадано Хевън, но той вече е в къщата, движи се с такава скорост, че изплезваме езици, но пак не успяваме да го настигнем.

Тичам след Хевън с надеждата да настигна поне нея и да й обясня, но когато влизам през френския прозорец и я хващам за рамото, „виждам“ гъстия мрак в душата й, примесен с гняв и злоба, и думите замръзват на езика ми.

Поемам дълбоко въздух и тръгвам след двамата. Следвам ги по коридора покрай кухнята, кабинета и през вратата на салона. Не изпускам от поглед тила на Деймън, потресена от бързината, с която се движи. Имам чувството, че знае точно къде да я открие и това ме плаши. Пристъпвам прага на салона и замръзвам на място — той е в костюм от осемнайсети век, а тя е облечена като Мария–Антоанета. Но нейната рокля е толкова богата, толкова разкошна и красива, че ми иде да потъна в земята от срам.

— А ти трябва да си… — повдига брадичка тя и очите й срещат моите — две огнени сфери, изпускащи изумруденозелени пламъци.

— Евър — едва се отронва от устата ми, докато фиксирам с поглед светлорусата перука, матовата кожа, толкова гладка, че изглежда като мраморна, перлите на врата и искрящо белите зъби, които блестят като изкуствени между съвършените розови устни.

Обръщам се към Деймън и чакам да разбули загадката, да даде някакво логично обяснение, да каже как стана така, че червенокосата от хотел „Сент Реджис“ се оказа в дома ми. Но той е толкова зает с нея, че не забелязва присъствието ми.

— Какво правиш тук? — пита я Деймън шепнешком.

— Хевън ме покани — усмихва се спокойно тя.

Местя поглед от него на нея и необяснимо защо усещам вледеняващ страх.

— Откъде се познавате? — питам учтиво и в същото време отчитам факта, че поведението на Деймън се променя изцяло. Изведнъж започва да се държи студено и официално. Очите му, в които допреди секунди грееше топло слънце, са потънали в злокобен мрак.

— Запознахме се в „Ноктюрно“ — поглежда ме Дрина и аз долавям в гласа й лек присмех. — И сега също сме се запътили натам. Нали не ми се сърдите, че ще отвлека приятелката ви за малко?

Присвивам очи, игнорирам барабанните удари на сърцето си и възела в корема си и се опитвам да я „прочета“. Но мислите й не ме допускат до себе си, оказват се недосегаеми за мен, а аурата й… такава просто не съществува.