Алисън Ноел - Вечна

Когато най-после заспивам, сънувам Деймън. И всичко ми се струва толкова ярко, толкова осезаемо и вълнуващо, че за пореден път изживявам всичко не като сън, а като реалност. Но на сутринта установявам, че в главата ми са останали само отделни детайли и откъслечни образи без начало и без край. Единственото, което успявам да си спомня ясно, е, че двамата тичаме в един студен каньон, вятърът брули лицата ни, а ние летим към нещо, което не мога да видя ясно.

— Какво има пак? Защо си толкова кисела? — пита ме Райли. Седнала е на ръба на леглото ми, облечена в костюма на Зоро, същият като онзи, който носеше Ерик на празненството.

— Хелоуин свърши — кимам към кожения камшик в ръката й, но тя го държи здраво и шиба с него по пода.

— И какво от това? — цупи се тя и продължава да налага килима. — Костюмът ми харесва. Мисля да си го нося всеки ден.

Навеждам се към огледалото, слагам малките си диамантени обици и бързо връзвам косата си на опашка.

— Не мога да повярвам, че пак навличаш тези отвратителни дрехи — бърчи отвратено нос. — Мислех си, че сега, когато се снабди с гадже…

Без да се доизкаже, захвърля камшика и грабва айпода ми, пръстите й чевръсто натискат копчетата и ровят из списъка с музиката.

Притихвам в очакване да чуя повече. Любопитна съм да разбера какво точно е видяла.

— Какво, не помниш ли? Ехо, става дума за снощи. До басейна. Или беше само лек флирт?

Изведнъж почервенявам като рак.

— Ти пък какво знаеш за флирта? Та ти си само на дванайсет. И защо ме шпионираш, малка досадница такава?

Тя прави отегчена гримаса.

— Моля те, защо да си губя времето да шпионирам, когато имаше много по-забавни неща? Ако искаш да знаеш, излязох за малко на чист въздух и точно в този момент езикът ти случайно изследваше подробно устата и гърлото на Деймън. Повярвай ми, предпочитам да не го бях видяла.

Обръщам й гръб, отварям шкафчето и пренасям яда си от Райли върху блузките.

— Добре, разбрах, но трябва да те разочаровам. Той не ми е гадже. Да, случи се нещо, но оттогава не сме говорили.

Казвам го и се ядосвам още повече, защото при мисълта за името му нещо ме бодва под лъжичката. Грабвам една сива блуза с качулка и я навличам през глава, като разрошвам отново косата си.

— Ако искаш, мога да го проследя — предлага ми услужливо тя.

Поглеждам я и въздъхвам замислено. Част от мен тайничко желае помощта й, но другата част знае, че е време да сложа точка на случая „Деймън“. Трябва да призная пред себе си, че ме направи за смях, и да забравя за случилото се снощи край басейна.

— Да не си посмяла, чу ли? — казвам накрая. — И не се е случило нищо кой знае какво. Просто ми се прииска да прекарам поне една нормална вечер. Край на коментара.

— Твоя работа — свива тя рамене и ми подхвърля айпода. — Но държа да те информирам, че Брандън е отново на разположение.

Грабвам купа с учебниците и тетрадките и ги набутвам в раницата. В същото време се чудя защо тази информация не подобрява настроението ми.

— Да. Рейчъл го заряза на Хелоуин, когато го хвана да се натиска с едно зайче на „Плейбой“. Само че не беше истинско „Плейбой“ зайче, а Хедър Уотсън със съответния костюм.

— Нима!? — зяпвам от изумление. — Хедър Уотсън? Не може да бъде!

Опитвам се да си представя сцената, но просто не е по силите ми.

— Честна скаутска. Трябваше да я видиш. Отслабнала е с около десетина килограма, сложила си е заешки уши, изправила си е косата и — хоп! — ето ти съвсем различно момиче. За съжаление поведението й също е съвсем различно. Сега прилича повече на… ами на буквата „у“ с „личница“ след себе си — казва Райли почти шепнешком, хваща камшика, започва отново да налага килима и гледа виновно надолу, докато аз преглъщам хапката от необичайни новини.

— Ама не бива да шпионираш така хората — нахвърлям й се, по-загрижена за себе си, отколкото за старите си приятели. — Не разбираш ли, това е ужасно невъзпитано?

Мятам раницата на рамо и тръгвам към вратата, но чувам зад себе си смеха й.

— Не ставай смешна. Добре е да знаем какво става с хората в стария квартал.

— Идваш ли? — поглеждам нетърпеливо назад.

— Да, хайде да се състезаваме до гаража — извиква тя, изтичва пред мен и скача на парапета. Черната шапка на Зоро подскача във въздуха, докато се пързаля надолу.

Когато паркирам до дома на Майлс, той вече ме чака отвън пръстите му танцуват по копчетата на миникомпютъра.

— Само… секунда…

След минутка го затваря и сяда на мястото до мен.