Алисън Ноел - Вечна

— Ох, каква глупачка съм! Вие питахте за мен и Деймън, нали? — засмива се тя и оглежда внимателно костюма ми. Понеже не отговарям, решава да продължи. — С него се познаваме още от Ню Мексико.

При думите „Ню Мексико“ Деймън казва бързо „Ню Орлийнс“ и тя се засмива, но смехът не докосва очите й.

— Да кажем просто, че се познаваме от миналия му живот — кима Дрина и вдига ръка към ръкава ми. Пръстите й докосват мънистата по ръба му, плъзгат се надолу и улавят здраво ръката ми. — Прекрасна рокля. Сама ли я ушихте?

Освобождавам ръката си не толкова заради присмеха, колкото заради студенината на пръстите й. Апатичното подраскване на заострените, потопени сякаш в лед нокти, карат кожата ми да потръпне зиморничаво и сърцето ми да замръзне.

— Не е ли супер? — намесва се Хевън и поглежда към Дрина с благоговението, което обикновено пази за вампирите, изпълнителите на готически рок и за Деймън.

Еванжелин върти очи и нервно поглежда към часовника си.

— Хей, време е да потегляме, ако искаме да се доберем до „Ноктюрно“ преди полунощ — припира тя.

— Ако искате да се присъедините към нас, сте добре дошли — усмихва се Дрина. — В лимузината има място.

Поглеждам Хевън и чувам мислите й: „Кажи не, моля те, кажи не!“

Дрина ни подканя с поглед и добавя:

— Побързайте, шофьорът чака.

Вдигам очи към Деймън и сърцето ми се свива, като виждам как се бори с желанието си. Прочиствам гърло и се насилвам да кажа:

— Ти иди, ако искаш. Но аз трябва да остана. Не мога да напусна собственото си парти, нали?

Засмивам се, опитвайки се да звуча безгрижно, но истината е, че едва успявам да си поема въздух от напрежение.

Дрина продължава да гледа ту него, ту мен и само повдигнатите в арка вежди на надменното й лице издават краткия изблик на изненада, когато Деймън поклаща глава и вместо нейната хваща моята ръка.

— Радвам се, че се запознахме, Евър — изчуруликва тя, преди да се качи в лимузината. — Сигурна съм, че ще се видим пак.

Гледам ги, докато излизат от алеята и се вливат в уличния поток, после се обръщам към Деймън и питам:

— Е, казвай кого чакаме още? Стейша, Онър и Крейг?

И в секундата, когато го изричам, се засрамвам от думите си. Те доказват по категоричен начин каква жалка, дребнава и ревнива душица съм. Не че не съм го знаела и досега. Така че не би трябвало да се изненадвам чак толкова.

Колкото до Деймън… Деймън е женкар. Ясно и просто.

И тази вечер жертвата случайно бях аз.

— Евър — слага палец на бузата ми той. И докато се отдръпвам от него, защото не ми се слушат извиненията му, той прошепва в ухото ми: — Време е и аз да тръгвам.

Сърцето ми се преобръща, не иска да приеме истината, която вече пронизва съзнанието ми. Мога да довърша мисълта, която той предпочете да ми спести: — Трябва да вървя, трябва да я настигна.

— Добре. Благодаря за посещението — казвам накрая, съзнавайки, че говоря повече като уморена сервитьорка след дълга работна смяна, отколкото като негова бъдеща интимна приятелка.

Той се усмихва притеснено, сваля перото от перуката ми, прокарва го по линията на врата ми, стига до носа и докосва връхчето му.

— Мога ли да си го взема за сувенир?

Опитвам се да кажа нещо, но колкото и да се напрягам, не успявам да намеря гласа си, затова наблюдавам мълчаливо как се качва в колата и потегля. Сядам на стъпалата и хващам главата си с ръце. Перуката ми се килва застрашително на една страна, но аз не й обръщам внимание. Искам просто да изчезна, да върна времето назад и да започна вечерта наново.

Ако знаех как ще завърши всичко, никога нямаше да му позволя да ме целуне, нямаше да го поканя да влезе… нямаше…

— Ето къде си била! — чувам гласа на Сабин. Хваща ръката ми и ме изправя на крака. — Търсих те навсякъде. Ава се съгласи да остане още малко, за да гледа и на теб.

— Не искам да ми гледа — казвам кротко. Изричам го мило, за да не я засегна, но нямам никакво желание да минавам през това. Това, което искам, е да се кача в стаята си, да махна тази ужасна перука и да потъна в дълбок, лишен от сънища сън.

Но Сабин си е пийнала доста от празничния пунш и е прекалено замаяна, за да се вслуша в думите ми. Стиска ръката ми и ме повежда към кабинета си, където се е разположила Ава и чака.

— Здравей, Евър — усмихва ми се тя, когато сядам на стола срещу нея, хващам се за ръба на бюрото и чакам предадената ми от Сабин алкохолна енергия да се разсее.

— Не бързай. Първо се отпусни — кима ми приятелски тя.