Алисън Ноел - Вечна

— Това парти е най-хубавото в целия ти живот. Драма. Интрига. Ревност. И за малко — женски бой. Толкова съм доволна. Не бих го изпуснала за нищо на света.

И тъкмо да й кажа да си затваря устата, си спомням, че съм единствената, която я чува и вижда. Сигурно бих изглеждала доста странно, ако започна да говоря на въздуха. На вратата отново се звъни и въпреки рибята опашка, която пляска след нея, този път тя е първа.

— Боже мой! — отваря уста жената на прага, загледана някъде между мен и Райли.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — питам я, отбелязвайки си, че не е облечена като за Хелоуин, освен ако калифорнийското спортно облекло не се числи към този вид.

Тя премества към мен кафявите си очи и се усмихва:

— Съжалявам, че закъснях, но знаете какъв е трафикът по това време.

И кима към Райли, сякаш я вижда.

— Вие сигурно сте приятелка на Сабине? — питам и си внушавам, че гледа към Райли, защото сигурно има някакъв нервен тик. Странно, въпреки че има хубава виолетова аура, не успявам да разчета мислите й.

— Аз съм Ава. Сабин ме нае.

— А, сигурно сте от кетъринга — оглеждам я и не мога да си обясня защо е облечена с блуза без ръкави, тесни дънки и ниски обувки, вместо с бяла риза и черни панталони като останалите си колежки.

Но тя се засмива и маха с ръка на Райли, която се крие зад мен, стиснала роклята ми, както правеше с мама, когато се срамуваше от някого.

— Аз съм медиум — казва тя, отмята дългата кестенява коса от лицето си и се навежда към Райли. — И виждам, че тук криеш една малка приятелка.

Явно ясновидката Ава е изненадата на вечерта. Но си залагам главата, че в цялата къща няма да намерите по-изненадан човек от мен. Как така не успях да я усетя предварително? Нима съм се оплела дотолкова в собствения си свят, че съм забравила да надникна в този на Сабин?

Няма как да върна гостенката обратно, колкото и изкушаваща да ми се струва подобна перспектива. Преди да се отърся от неочаквания шок и да реагирам, леля вече е на прага и я кани да влезе.

— Радвам се, че успя да дойдеш! Виждам, че вече си се запознала с племенницата ми — посреща я тя и я повежда навътре към салона, където я чака една вече разчистена маса за сеансите.

Аз кръжа около тях и слухтя. Искам да чуя дали екстрасенската ще спомене мъртвата ми сестра. Но Сабин ме моли да донеса нещо за пиене на гостенката и когато се връщам, тя вече седи на масата, готова за работа.

— Нареди се на опашката, преди да е станала прекалено дълга — ми казва Сабин и притиска рамото си в някакъв си Франкенщайн. Кълна се, че и без зловещата си маска той не би могъл да мине за онзи симпатяга, който работи в сградата, където е и нейната кантора. И със сигурност не е големият инвеститор, за който се представя. Напротив, истината е, че още живее с майка си.

Но решавам да не й го казвам, за да не й развалям настроението. Кимам и подхвърлям през рамо:

— Може би по-късно.

Искрено се радвам, че Сабин се забавлява, че е събрала толкова много приятели около себе си, и както виждам, дори се опитва да възобнови някаква полузабравена връзка. Радвам се и за Райли, която танцува на раменете на непознати гости, и това ме разсмива, но също ме и изморява, защото се налага да я следя непрекъснато. Имам нужда да си почина от всичките случайно доловени мисли, от вибриращите и разменящи помежду си енергии аури, но най-голяма нужда имам от Деймън.

Толкова много се старах да пазя дистанция, да се държа хладно, да се правя, че не го забелязвам и така нататък, че почти си повярвах, че наистина не искам да го виждам. Но когато го видях облечен в костюма на другата половинка на Мария–Антоанета… просто не знам какво да мисля. Имам предвид, че от две седмици го гледам в компанията на червенокосата, на Стейша и на кого ли не, но не и в моята. Печели всички момичета с вродения си чар, с красивата си външност, с харизмата си и с онези негови смайващи фокуси.

Заравям нос в букета, който ми донесе — двайсет и четири лалета, всичките червени. И въпреки че тези цветя не се славят с особен аромат, от моите се носи странен, сладък, тежък и замайващ мирис. Вдишвам го дълбоко, загубвам се в уханието му и тайно си признавам, че харесвам Деймън. Наистина го харесвам. И не мога да променя този факт. Това е самата истина. И колкото и да се преструвам, че не е така, истината си остава истина.

Преди Деймън да се яви на хоризонта, аз се бях обрекла на самота. Не че идеята никога повече да нямам връзка с момче и да не се доближавам до друг човек ми харесва. Но как да тръгна по любовни срещи, когато физическият допир е толкова мъчителен за мен? Как да се сближа с някого, когато във всеки момент знам какво си мисли той за мен? И съм напълно лишена от възможността да анализирам, отгатвам или предполагам тайното значение на всичко, което той прави и казва?