Алисън Ноел - Вечна

— Граф Ферсен — едва успявам да промълвя.

— Мария! — усмихва се той и ми се покланя ниско като истински граф.

— Но… това беше тайна… и ти дори не беше поканен — прошепвам и надничам над рамото му, търсейки с поглед Стейша, червенокосата или поредната звезда, защото не е възможно да е дошъл заради мен.

Но той се усмихва мило, подава ми цветята и казва:

— Значи е щастливо съвпадение.

Преглъщам тежко, завъртам се и го повеждам по коридора, през дневните, гостните и кабинета на леля. Бузите ми пламтят и сърцето ми бие така силно, че ме е страх да не изхвръкне от гърдите ми. Питам се как е възможно това. Търся някакво логично обяснение за появата му в костюма на моята идеална половинка.

— Олеле, Деймън е тук! — изписква Хевън, размахва ръце и лицето й светва. Е, доколкото може да светне едно вампирско лице с кило пудра, два огромни кучешки зъба и кофа кръв по себе си. Но когато осъзнава, че е облечен като граф Аксел Ферсен, тайният, но не чак толкова таен любовник на Мария–Антоанета, пламъчето в очите й угасва и тя впива в мен обвиняващ поглед.

— И кога го планирахте? — пита и тръгва към нас, опитвайки се да изглежда спокойна, повече заради Деймън, отколкото заради мен.

— Нищо не сме планирали — обаждам се и се моля да ми повярва, въпреки че знам, че няма, защото съвпадението е толкова невероятно, че самата аз започвам да се съмнявам. Връщам се назад в спомените си и се чудя дали не съм се издала по някакъв начин, макар да съм сигурна, че не съм.

— Чиста случайност — казва Деймън и слага ръка на кръста ми. И макар че я задържа там само за секунда, цялото ми тяло тръпне дълго след това.

— Ти трябва да си Деймън — промъква се зад него Еванжелин и прокарва пръсти по гънките на ризата му. — Мислех, че Хевън преувеличава, но сега е очевидно, че те е описала точно.

Засмива се и пита:

— И като кого си се облякъл?

— Като граф Ферсен — отбелязва с леден тон Хевън и ме изпепелява с поглед.

— Този пък кой е? — прави учудена физиономия Еванжелин, сваля шапката му и я слага на главата си, усмихва му се изкусително под нея, после го хваща за ръката и го отвежда нанякъде.

В мига, когато изчезват от погледите ни, Хевън се обръща към мен:

— Не мога да повярвам, че ми причиняваш това — изфучава като фурия и ръцете й се свиват в юмруци. Но видът й е нищо в сравнение с ужасните мисли, които изпълват главата й. — Знаеш много добре колко го харесвам. Аз ти се доверих, вярвах ти!

— Хевън, кълна ти се, че не сме го планирали. Това е просто някакво шантаво съвпадение. Дори не знам какво прави тук.

Знаеш много добре, че не съм го и канила — опитвам се да я убедя, но знам, че е безполезно. Тя вече е решила. — Между другото, не знам дали забелязваш, но твоята добра приятелка Еванжелин вече повдига крак. Виж сама.

Хевън поглежда към другия край на стаята, но бързо връща поглед върху мен.

— Тя го прави с всеки и не бих казала, че е заплаха. За разлика от теб.

Поемам дълбоко въздух, призовавам на помощ цялото си търпение и се опитвам да не се разсмея, когато Райли застава до нея и започва да имитира всяка нейна дума и движение. Наистина е смешно, но не му е времето сега.

— Виж — прекъсвам Хевън и я гледам право в очите. — Аз не го харесвам. Как да те убедя в това? Кажи ми какво да направя, за да се увериш?

Тя тръсва нервно глава и отвръща поглед от мен, а вратът й потъва между раменете. Мислите й стават още по-мрачни, когато пренасочва целия гняв към себе си.

— Спри — казва отпаднало и започва да мига, за да спре сълзите. — Не казвай нищо. Ако те харесва, значи те харесва и аз не мога да направя нищо повече. Ти нямаш вина, че си умна, хубава и момчетата те харесват повече от мен. Особено когато свалиш качулката.

Поглежда ме, опитва се да се засмее, но не се получава.

— Стига, стига, правиш от мухата слон — опитвам се с всички сили да я убедя, а да убедя и себе си. — Разбери, единственото нещо, което ме свързва с Деймън, е общият ни вкус към исторически филми и костюми. Така е, кълна ти се!

Усмихвам се с надеждата да изглеждам по-истинска, отколкото се чувствам.

Тя поглежда към Еванжелин, която е взела камшика на Зоро и демонстрира своеобразен начин на ползване, после се обръща към мен и казва тихо:

— Само ми направи една услуга.

Кимам, готова на всичко, само да сложа край на това.

— Спри да ме лъжеш. Просто не мога да го понеса.

Проследявам я с поглед, докато се отдалечава, после се обръщам към Райли, която подскача безгрижно и крещи: