Алисън Ноел - Вечна

Вечерта на Хелоуин къщата изглежда невероятно. С Райли опънахме паяжини по всички прозорци и ъгли, а в средата им сложихме големи паяци от вида „черната вдовица“. На тавана окачихме черни гумени прилепи и разхвърлихме окървавени части от човешки тела (изкуствени, разбира се) из стаите. Сложихме кристална топка до един механизиран гарван с очи, които светят и се въртят, докато грачи: „Ще съжалявате за това! Га–а–а! Ще съжалявате!“ Облякохме няколко зомбита в покрити с кръв дрипи (също от магазина) и ги разположихме там, където човек най-малко очаква да ги срещне. Сложихме два димящи казана със забъркани от вещиците отрови (всъщност само сух лед и вода) на входа и във вестибюла и разхвърлихме навсякъде скелети, мумии, черни котки и плъхове (да, те също са изкуствени, но въпреки това са противни и страшни). И още — готически фигури, ковчези, черни свещи и черепи. Не забравихме и задния двор. Украсихме го с тиквени фенери, със светещи в синьо кристални топки и мигащи светлини. Ох, да, отпред на поляната поставихме фигурата на Жетварката в човешки размери.

— Как изглеждам? — пита Райли и оглежда за кой ли път покритите си с виолетови мидени черупки гърди и червената коса, докато размахва царствено блестящата си метално зелена рибена опашка.

— Като Малката русалка на „Дисни“ — отговарям и продължавам да пудря лицето си, докато побелява напълно. Това, за което мисля сега, е как да се откача от нея, за да облека костюма си. Искам този път да се опитам аз да я изненадам, ей така, за разнообразие.

— Приемам го като комплимент — радва се тя.

— Би трябвало.

Приглаждам косата си и я прибирам с фиби. Подготвям я за огромната руса перука.

— И какъв ти е костюмът? — впива тя настойчив поглед в мен. — Няма ли най-после да ми кажеш? Очакването просто ме убива. — Казва го и се хваща за корема, за да демонстрира смях. Залюлява се напред–назад и толкова се вживява, че едва не пада от леглото. Райли обича да си прави шеги със смъртта. И очаква да се изплаша до припадък. Но те предизвикват у мен само леко подръпване.

Игнорирам шегата й и се обръщам към нея:

— Направи ми една услуга. Слез долу, виж костюма на Сабин и ми кажи дали не си е сложила онзи голям гумен нос с косматата брадавица на върха. Казах й, че костюмът й е страхотен, но да забрави за носа. Мъжете не си падат по такива гадости.

— Ама тя има ли си мъж? — изненадва се сестра ми.

— Не, и няма да си намери, ако сложи това чудо на носа си.

Тя слиза от леглото и се запътва към вратата. Рибешката й опашка се поклаща плавно след нея.

— Но не вдигай шум и не я плаши, чу ли? — викам след нея, докато тя се измъква през затворената врата на стаята, без да си прави труда да натиска дръжката.

И да ви кажа, въпреки че съм била свидетел на това поне трилион пъти, все още не съм свикнала с гледката.

Бързам към гардероба и взимам скритата на дъното му торба. Вадя красивата черна рокля с ниско квадратно деколте, три четвърти прави ръкави и суперстегнато боди, като онова, което Мария–Антоанета е носела на маскения бал (поне така е облечена във филма). След кратка схватка с ципа на гърба, слагам високата си платиненоруса перука (може и да съм руса, но никога не мога да повдигна толкова нависоко собствената си коса, затова реших, че трябва да си я купя), слагам яркочервено червило, пристягам кадифено черно домино на очите си и добавям дълги обици с изкуствени диаманти. Заставам напълно облечена пред огледалото и започвам да се въртя и да позирам. Лъскавата черна рокля лети около мен и аз не мога да не се усмихна на чудесния ефект.

Райли влиза отново и, разбира се, ме вижда, но започва невъзмутимо:

— Всичко е наред, най-после. Имам предвид, че първо сложи носа, после го махна, после пак го надяна, отиде да огледа профила си и го махна за пореден път. Кълна се, трябваше да употребя цялата си воля, за да не го грабна от носа й и да го метна през прозореца! — Сяда на бюрото ми и започва бавно да се върти, като използва края на опашката си като витло. — Бъди спокойна. В крайна сметка го остави до мивката в банята. В този момент се появи някакъв мъж, тръгнал да оглежда декорацията. Тя се впусна в дълъг разговор за това каква чудесна работа си свършила ти с тая украса и как не може да повярва, че си направила всичко сама, и как дрън–дрън… — чумери се Райли. — Ти наистина си доволна от това, нали? Да припишеш заслугите от нашата работа само на себе си.

Спира да се върти и ме оглежда с дълъг преценяващ поглед.