Алисън Ноел - Вечна

Поглеждам към картите таро пред мен.

— Хм, нищо лично, но аз не искам да ми гледат — измърморвам, очите ми се спират на нейните за части от секундата, после продължават към прозореца.

— Тогава няма да ти гледам — свива рамене Ава, събира картите и ги размесва с обигран жест. — Какво ще кажеш да се направим, че ти гледам, за да ощастливим леля ти? Тя се тревожи за теб. Иска да знае дали се справя добре с новата си роля. Дали ти осигурява достатъчно свобода, или пък ти дава прекалено много.

Спира за миг, поглежда ме и пита:

— Ти как мислиш?

Свивам рамене и въртя очи. Това не може да се окачестви като пророчество, нали? Всеки знае, че леля се тревожи и за мен, и за своята роля на родител.

— Тя ще се омъжва — добавя Ава.

Сепвам се и очите ми се връщат на нейните.

— Е, няма да е днес — смее се тя. — Нито пък утре. Така че не се безпокой.

— Защо да се безпокоя? — намествам се нервно на стола гледам как цепи тестето наполовина, после нарежда картите в полукръг. — Аз искам Сабин да е щастлива и ако това ще помогне…

— Знам. Но ти преживя достатъчно промени тази година. И все още се бориш с последиците от тях, а това не е много лесно, нали? — вглежда се в мен тя.

Аз си замълчавам. Защо трябва да й отговарям? Да не би да е открила топлата вода с това? Животът на човека се променя непрекъснато и какво от това? Та нали смисълът му е в това да се променя? Да растеш, да се променяш и така нататък? Освен това не може да се каже, че Сабин е някаква загадка, нали? Тя не е сложна личност и всеки би могъл да разгадае тревогите й.

— Как се справяш с новата си дарба? — пита тя и обръща няколко карти с лицето нагоре. Другите остават скрити.

— Новата си какво? — взирам се в картите и се чудя къде точно го пише това.

— Със своята ясновидска дарба — усмихва се тя и кима, сякаш това е неоспорим факт.

— Не знам за какво говорите — стисвам устни, поглеждам към салона и виждам, че Майлс танцува с Ерик, Сабин — с приятеля си, а между тях, невиждана от никого, се носи Райли.

— В началото е трудно — кима ми тя. — Вярвай ми, знам със сигурност. Беше ужасно, когато разбрах, че баба умира. Видях я първа от всички. Дойде в стаята ми, застана до леглото и ми махна за сбогом. Тогава бях само на четири, така че можеш да си представиш как реагираха мама и татко, когато се втурнах в кухнята и им съобщих новината. Знам, че ме разбираш, защото и ти ги виждаш, нали?

Мълча и притискам длани една в друга, забила поглед в картите пред мен.

— Това те плаши, кара те да се чувстваш изолирана от другите. Но не бива да се поддаваш на тези чувства. Не бива да се криеш под разни качулки и да изтезаваш ушите си с онази музика, която дори не харесваш. Има начин да се справиш с това и аз с радост ще ти помогна. Повярвай ми, Евър, не бива да продължаваш да живееш така.

Хващам се за ръба на бюрото и се изправям. Краката ми треперят, стомахът ми започва да се бунтува. Тази жена е побъркана, щом нарича това, което имам, дарба. Знам отлично, че не е никаква дарба, че е наказание за всичко, което направих, всичко, което им причиних. Това е личното ми мъчение и аз трябва да живея с него, да бъда търпелива и да си нося кръста.

— Нямам никаква представа за какво говорите — успявам да кажа.

Тя кима кротко и плъзва една визитна картичка към мен.

— Когато си готова, можеш да ме намериш тук.

Вземам визитката само защото Сабин ни гледа от дъното на стаята, а и не искам да бъда груба. Поемам я в шепата си и гневно я смачквам на твърда топка.

— Свършихме ли? — питам през зъби, готова да избягам оттам.

— Само още нещо — спира ме тя и прибира тестето в кафява кожена кутия. — Тревожа се за малката ти сестричка. Мисля, че е време да се пренесе, не си ли съгласна?

Гледам я как си седи там най-самодоволно и прави разбор на живота ми, когато всъщност дори не ме познава, и стискам зъби, за да не се развикам.

— За ваша информация, Райли отдавна се е пренесла. Тя е мъртва — изсъсквам и хвърлям смачканата визитка на масата, без да ме интересува дали някой ме гледа.

Но тя отново се усмихва и казва:

— Мисля, че знаеш какво имам предвид.

Качвам се в стаята си много преди края на вечерта и на купона. Лягам си и се замислям за тази Ава, за нещата, които каза, за Райли и съм готова да я обвиня за всичко. Винаги съм знаела, че сестра ми не трябва да е тук. Но избрах да вярвам, че е преминала отвъд и просто ме посещава от време на време. Понеже не съм я молила да наминава насам, приех, че го прави по собствено желание. А когато не иска да е с мен, си мисля, ами… че се размотава някъде из рая. Добре, де, разбирам, че Ава иска да ми помогне, че предлага да ми стане нещо като по-голяма и по-опитна сестра в сферата на психическото познание за мое добро, но тя не разбира едно нещо. Не разбира, че аз не искам никаква помощ. Не че не мечтая денонощно да се върна към предишния си живот, да бъда като всички останали на моята възраст. Но знам, че това е наказание. Че заслужавам тази ужасна дарба заради злото, което причиних на близките си, за живота, който им отнех. Затова трябва да си нося последствията и да се опитвам да не наранявам повече никого.