Алисън Ноел - Вечна

Навеждам се да я вдигна и когато показвам отново глава, виждам на чина едно–единствено червено лале.

— Какво става? Да не ти се изчерпаха розите? — питам и ровя трескаво из учебниците и тетрадките, като че ли имам да върша нещо много важно с тях.

— На теб никога не бих подарил роза — казва той и търси очите ми.

Но аз отказвам да срещна погледа му, отказвам да вляза отново в малката му садистична игричка. Грабвам раницата, търся нещо, неизвестно какво, и изругавам наум, когато откривам, че е пълна с лалета.

— Ти определено си лале. Червено лале — усмихва се той.

— Колко вълнуващо — измърморвам, пускам раницата на земята и се отдръпвам в другия край на чина, без да имам представа какво означава всичко това с лалетата.

Докато се добера до масата за обяд, съм се изпотила поне хиляда пъти. От притеснение дали Деймън ще е там и дали Хевън също ще е там — защото, въпреки че не съм говорила с нея от събота, мога да се обзаложа, че още ме мрази. През целия час по химия разговарям с нея наум, упражнявам речта си, но когато я виждам, забравям всичко.

— Я виж кой пристига — поглежда ме накриво тя.

Сядам до Майлс. Той е толкова зает да си говори с някого по скайпа, че дори не ме забелязва. Неволно се питам дали не трябва да си потърся нови приятели, не че някой се е затъжил за мен…

— Тъкмо обяснявах на Майлс, че само той липсваше в „Ноктюрно“, но кой ти обръща внимание? — криви устни тя.

— Защото държиш да ми разкажеш цялата вечер, минута по минута, което означава да закъснея за часа по испански — отговаря разсеяно той и продължава да натиска клавишите.

— Надуваш се, защото те е яд, че пропусна върховна вечер — свива рамене Хевън, после поглежда към мен и се опитва да ме включи. — Твоето парти също не беше лошо. Дори страхотно. Но там плувах наистина в свои води. Разбираш, нали?

Избърсвам ябълката с ръкав и кимам неопределено. Нямам никакво желание да научавам за „Ноктюрно“ повече от това, което вече знам, нито да слушам за нейните води и за тези на Дрина. Най-после намирам сили да я погледна в очите и се стъписвам, защото на мястото на обичайните жълти лещи блестят чисто нови и яркозелени.

Толкова познато зелени, че ме втриса.

— Трябваше да видиш това. Опашката пред входа беше километрична, но щом видяха Дрина, веднага ни пуснаха вътре. Дори не беше нужно да плащаме за вход. Нито за нещо друго. Цялата вечер беше на аванта. После тя ме покани в стаята си. Отседнала е във фантастичен апартамент в „Сейнт Реджис“ Ще бъде там, докато си намери нещо постоянно. Ах, да можехте да го видите! Гледка към океана, джакузи, въртящ се минибар, абе, всякакви екстри.

Поглежда ме с горящи в изумрудено очи и ме подканя да споделя възторга й, но аз не успявам да се включа.

Стискам устни и отчитам другите промени във външния й вид. Забелязвам, че очната й линия е по-лека, по-ненатрапчива, като тази на Дрина, а кървавочервеното червило е заменено с по-светло, с розов оттенък, тип а ла Дрина. Дори и косата й. Откакто я познавам, всеки ден я изправя, но днес пада свободно на вълни в стила на вездесъщата Дрина. Роклята е прилепнала по нея, коприната е висококачествена, достойна за гардероба на кого, мислите? На Дрина.

— Къде е Деймън? — пита Хевън и ме поглежда, сякаш съм длъжна да знам.

Захапвам ябълката и вдигам рамене.

— Какво стана? Аз мислех, че вече сте двойка — пита любопитно тя.

Преди да отговоря, Майлс вдига бързо поглед от своя миникомпютър и й хвърля поглед, който в директен превод звучи: Внимавай, преди да навлезеш по-надълбоко.

Тя премества очи от него към мен и въздъхва.

— Както и да е. Само исках да знаеш, че вече нямам нищо против, така че не се тревожи. Съжалявам, че онази вечер се държах така гадно. Но вече съм забравила всичко. Честна дума. Приятели? — подава кутрето си тя.

Увивам с неохота малкия си пръст около нейния, готова да се сблъскам с енергията й. С изненада откривам, че тя наистина мисли това, което говори. Странно, през миналата седмица ме бе обявила за обществен враг номер едно, а сега просто не й пука. Не разбирам защо.

— Хевън… — започвам и се запитвам за пореден път дали трябва да направя това, но после решавам: какво толкова, нямам какво да губя.

Тя ме поглежда усмихнато и чака.

— Ъ… когато отидохте в „Ноктюрно“, дали случайно не срещна там Деймън?

Чакам отговора й със стиснати устни. Майлс ми мята учуден поглед, но Хевън ме гледа открито и леко объркано.

— Защото той си тръгна малко след вас и си помислих…