Алисън Ноел - Вечна

Влизам в стаята и се спъвам нарочно в раницата на Стейша, но тя пропуска дългоочаквания момент, защото насочва цялото си внимание към Деймън.

— Хей, къде са ми розите? — изпречва се пред него тя.

Но лицето й изведнъж помръква, когато чува отговора:

— Съжалявам. Не днес.

Деймън сяда на мястото си и ме поглежда:

— Днес някой е станал накриво.

Свивам рамене и пускам раницата на пода.

— Не бързай толкова — навежда се той към мен. — Господин Робинс си е още вкъщи.

— Откъде зна… — обръщам се изненадана, но замлъквам, преди да съм свършила. Имам предвид, откъде знае Деймън това, което знам аз — че господин Робинс си е вкъщи със страшен махмурлук и страда за дъщеря си и жена си, които са го напуснали онзи ден?

— Докато те чаках, видях неговата заместничка. Беше се объркала, затова се наложи да я упътя към учителската стая. Но май и аз се обърках и по погрешка съм я изпратил към учебните лаборатории.

Още докато говори, „виждам“, че е истина, че тя влиза в друга стая, излиза и се чуди къде да ни намери.

— Хайде, кажи ми сега. С какво те ядосах?

Поглеждам към Стейша, която шепне нещо на ухото на Онър и ме гледа злобно.

— Не им обръщай внимание, те са пълни идиотки — прошепва той, приближава се до мен и слага ръка върху моята. — Съжалявам, че не можах да ти се обадя по-рано. Имах посетител, нямаше как да се измъкна.

— Дрина ли имаш предвид?

Но веднага си прехапвам езика. Боже, каква ужасна ревнивка съм! Искам да му покажа, че съм спокойна, че не ме интересува и че изобщо не забелязвам как всичко се променя в момента, когато тя се появи, но не се получава, защото съм много повече параноична, отколкото наивна.

— Евър… — заговаря той, но понеже аз започнах първа, искам да продължа.

— Видя ли на какво прилича Хевън? Превърнала се е в една малка Дрина. Облича се като нея, говори като нея, дори има същия цвят на очите. Сериозно ти казвам, ела днес на масата за обяд и ще видиш сам.

И го поглеждам така, сякаш той е отговорен за промяната, сякаш вината е негова. Но когато очите ни се срещат, не издържам и се предавам на магията му, превръщам се в парче стомана, неудържимо привлечено към неговия магнит.

Деймън въздъхва и се премества още малко към мен.

— Евър, разбери, не е каквото си мислиш.

Отдръпвам се и притискам устни една към друга. Откъде знаеш, като си нямаш никаква идея какво мисля, си казвам наум.

— Дай ми възможност да ти се извиня. Позволи ми да те заведа на едно специално място, моля те!

Кожата ми усеща топлината на погледа му, но не искам да рискувам. Искам да го оставя да се измъчва, да се съмнява. Да го размотавам до последно. Затова отмятам глава, поглеждам го равнодушно и казвам:

— Ще видим.

Когато излизам от четвъртия час по история, Деймън вече ме чака пред вратата. Предполагам, че иска да обядваме заедно, затова казвам:

— Чакай да си оставя раницата в шкафчето.

— Няма нужда — усмихва ми се той и слага ръка на кръста ми. — Имам за теб една изненада.

— Изненада? — Поглеждам в очите му и изведнъж оставаме само аз и той. Целият останал свят изчезва незнайно къде.

— Искам да те заведа на едно място. Толкова е забавно, че се надявам да ми простиш всички прегрешения.

— Ами часовете? Искаш да зарежем всичко ли? — Скръствам ръце пред гърдите си, но е ясно, че не се дърпам много–много.

Той се засмива, навежда се към мен и устните му нежно докосват врата ми, докато произнасят „да“.

Отдръпвам се и вместо подготвеното „не“, се чувам да казвам „няма ли да ни хванат“.

— Не се тревожи. — Деймън хваща ръката ми и ме повежда към изхода. — С мен си в безопасност.

„Дисниленд“!

Слизам от колата си и го поглеждам удивено. От целия списък с местата, на които си мислех, че може да ме заведе, нито едно не носи това име.

— Казват, че е най-забавното място на земята — засмива се той. — Била ли си тук?

Поклащам отрицателно глава.

— Чудесно! Тогава аз ще бъда твой екскурзовод.

Хваща ме за ръка и ме повежда към входа. Тръгваме по главната улица. Гледам всичко с широко отворени очи и се опитвам да си го представя тук и преди. Той е толкова шик, толкова впечатляващ, секси, самоуверен, че ми е трудно да си представя как тича насам-натам с децата из царството на Мики Маус.

— През седмицата е много по-хубаво, защото хората са по-малко — обяснява той, оглежда се и ме превежда на другия тротоар. — Ела, искам да ти покажа Ню Орлийнс, любимата ми част.