Алисън Ноел - Вечна

— А според теб какво трябваше да направим? Може и да не знаеш, но тя е навършила осемнайсет, което означава, че прави каквото си иска. Освен това Дрина ми каза, че ще я наглежда. Но после… не знам как стана… й изгуби следите. Току-що говорих с нея. Чувства се ужасно.

— Дрина се чувствала ужасно? — Просто не мога да повярвам. Дрина не изглежда от тези, които чувстват нещо друго към останалите, освен неприязън.

— Какво искаш да кажеш? — дръпва се Хевън. — Та ти дори не я познаваш!

Свивам устни и натискам газта отчасти, защото този участък от пътя ми е добре познат и знам, че в момента по него няма полицаи, и отчасти, защото искам да избягам от Хевън, Дрина, Еванжелин и мислите за изчезването на Деймън — всичко накуп — макар да ми е ясно, че няма да успея.

— Извинявай — казвам накрая, вдигам крак от газта и намалявам.

Няма нищо. Аз просто… чувствам се ужасно и не знам какво да правя.

— Звъня ли на родителите й? — питам, въпреки че вече подушвам отговора.

— Майка й е алкохоличка, живее някъде в Аризона, а баща й е офейкал, докато е била още в корема на майка си. Говорих с хазяина й, но него го вълнува само едно — да махнем партакешите й, за да може да даде отново апартамента под наем. Дори подадохме сигнал в полицията, но те, изглежда, не се разтревожиха много.

— Да, точно така. Виж, трябва да затварям. Ще се видим утре.

И преди да успее да ми отговори, отбивам встрани и търся номера на Деймън сред последните приети разговори. Но когато виждам, че вместо числа там е изписано „неизвестен номер“, удрям по волана с всички сили.

Боже мили, имам гадже, но не знам телефонния му номер, не знам и къде живее!

Когато Деймън най-после се обажда късно през нощта (предположих, че е той, защото на дисплея пишеше „неизвестен номер“), го препратих директно към гласовата поща. А на сутринта, докато се приготвям за училище, изтривам съобщението, без да го прослушам.

— Не си ли любопитна? — мръщи се Райли, докато кръжи около бюрото ми. — Поне малко?

— Не — отсичам, поглеждам все още неразопакованата тениска с щампата на Мики Маус и бъркам в чекмеджето за друга. Дето не ми е купена от него .

— Ако искаш, мога да поразуча нещата около него. Просто за да си в час.

— Не и не! — Вдигам нервно косата си на кок и мушкам между кичурите един молив, за да я задържа нагоре.

— О, моля те, не слагай моливи по главата си. Боже, какво направи с теб този човек? — киска се тя, но когато не й отговарям, ме поглежда сериозно. — Не мога да те разбера. Защо винаги си ядосана? Добре, изгуби го на магистралата и той забрави да ти даде телефонния си номер. Какво толкова? Случват се такива работи. Откога си станала такава параноичка?

Тръскам ядно глава и й обръщам гръб, но дълбоко в себе си признавам, че има право. Наистина съм ядосана. И наистина ме гони параноята. Нещата са дори много по-лоши от това. Защото трябва непрекъснато да плевя тази градина в главата си, пълна с чужди мисли, с безброй аури и всякакъв род духовни енергии, а това, честно казано, може да подлуди човек. Но има и други неща, които не искам да споделям с нея.

Например за Дрина, която ни проследи до „Дисниленд“. И за Деймън, които изчезва винаги, когато тя е наблизо.

Обръщам се към Райли и оглеждам подробно костюма й от лъскава черна коприна.

— Докога ще си играеш на Хелоуин?

Тя ме поглежда ядосано и се тросва:

— Докогато си искам.

Долната й устна започва да трепери и аз веднага си казвам, че съм най-голямата гаднярка на света.

— Извинявай… съжалявам! — казвам бързо, мятам торбата на рамо и се питам отчаяно кога най-после животът ми ще се стабилизира, кога ще намеря баланса.

— Не, не съжаляваш — хвърля ми сърдит поглед тя. — Повече от очевидно е, че не съжаляваш.

— Наистина съжалявам, Райли. Повярвай ми, нямам никакво желание да се караме.

Тя вирва глава и тропва ядосано с крак.

— Идваш ли? — викам през рамо и се запътвам към вратата, но тя продължава да мълчи. Налага се да си поема дълбоко въздух, за да успокоя топката. — Хайде, Райли, знаеш, че не бива да закъснявам. Моля те, реши вече идваш ли или не?

Тя затваря очи, клати енергично глава и когато ги отваря, виждам, че са зачервени от напиращите в тях сълзи.

— Аз не бива да съм тук — изтърсва изведнъж.

Ръката ми е вече на дръжката, трябва да тръгвам, но как да изляза сега? След като тя каза това?

— За какво говориш?

— Говоря, че не бива да съм тук. С теб. Тези наши срещи и всичко… Не бива да го правя.