Алисън Ноел - Вечна

Скачам в миатата и му се усмихвам. Той се навежда към прозореца ми и казва:

— Обещавам ти, че отсега нататък ще има много такива дни. Следващия път ще те заведа в Парка на приключенията в Калифорния.

— А аз си мислех, че току-що изживяхме едно калифорнийско приключение — усмихвам му се, смаяна от факта, че той успява винаги да разбере какво мисля, преди да съм си отворила устата. — Да те следвам ли, както на идване?

Пъхам ключа в стартера и чакам. Но той клати глава.

— Този път аз ще те следвам. Искам да съм сигурен, че ще се прибереш у дома цяла и невредима.

Напускам паркинга, вливам се в потока от коли по южната магистрала и потеглям към дома. Едното ми око не мърда от огледалото за обратно виждане и когато го виждам точно зад мен, не мога да се сдържа да не го даря с усмивка.

Имам си приятел. Гадже, както казва Райли.

Красив, секси, умен и чаровен.

Гадже, което ме кара да се чувствам отново нормална.

Което ме кара да забравя, че не съм.

Пресягам се към съседното място и изваждам от плика новата си блузка. Пръстите ми пробягват по щампата с Мики Маус, докато си припомням думите на Деймън, докато ми я купуваше.

— Виж, тази няма качулка — бе казал и я бе сложил на гърдите ми, за да се увери, че ще ми стане.

— Какво искаш да кажеш? Бях засякла погледа му в огледалото и неволно се бях запитала, дали и той като Райли наистина мрази начина ми на обличане.

— Нищо особено — бе свил рамене той. — Само че без качулка те харесвам повече.

Усмихвам се на спомена и на разменената целувка на опашката пред касата, припомням си разлялата се по цялото ми тяло топлина и онова сладко чувство от докосването на устните му до моите…

Телефонът ми звъни. Поглеждам в огледалото и виждам, че Деймън държи своя до ухото.

— Здрасти — казвам тихо и тръпна в очакване на милия му глас.

— Спести си го — чувам този на Хевън. — Съжалявам, ако те разочаровам, но съм аз, Хевън.

— А… какво става, Хевън? — питам и давам знак с мигача, за да улесня Деймън.

Само че той вече не е отзад. Хевън говори нещо забързано, а аз въртя глава във всички посоки, трескаво оглеждам четирите ленти, но колата му я няма никъде.

— Ти слушаш ли ме изобщо? — ядосва се тя.

— Извинявай, какво каза?

Намалявам скоростта и поглеждам назад, търся черното беемве на Деймън. В същия момент един тип на чудовищно голям камион минава на косъм от мен, надува клаксона и ми показва среден пръст.

— Казах, че Еванжелин е изчезнала.

— Как така е изчезнала? — питам, но всъщност се чудя какво да правя, дали да изляза на шосе 133, или да изчакам Деймън, защото съм сигурна, че не ме е задминал.

— Звънях й поне сто пъти на мобилния, но тя не вдига.

— И? — бързам да приключа с тази глупава история. Не може да обявиш един човек за изчезнал само защото не си вдига телефона, нали? Искам да затворя и да се заема с моя изчезнал Деймън.

— И не само че не си вдига телефона, но я няма и в апартамента й и никой не я е виждал от Хелоуин насам.

— Какво искаш да кажеш? — Отново проверявам в огледалото за обратно виждане, в страничното и навсякъде около себе си, но от него няма и помен. — Тя не си ли тръгна с вас?

— Не съвсем — казва Хевън. Гласчето й изтънява и се напряга като на виновно дете.

След няколко яростни клаксона и още един среден пръст се отказвам да търся повече. Заричам се да му се обадя веднага щом приключа с Хевън и хубавичко да го насоля.

— Е–хо — обажда се тя от другата страна, не, по-скоро крещи. — Боже, ако си толкова заета, че нямаш време да ме изслушаш, просто си кажи, ще звънна на Майлс.

Поемам дълбоко въздух и се въоръжавам с търпение.

— Съжалявам, в момента шофирам и съм малко разсеяна. Освен това и двете знаем, че днес Майлс е на актьорско майсторство, затова звъниш на мен — казвам и преминавам в лявата лента, решена да зарежа всичко и да се добера до дома възможно най-бързо.

— Както и да е — мънка тя. — Виж, аз не ти казах всичко за онази вечер. Ами… ние с Дрина си тръгнахме без Еванжелин.

— Вие… какво ?

— Нали се сещаш. От „Ноктюрно“. Тя изведнъж… изчезна. Търсихме я навсякъде, но не можахме да я открием. Решихме, че си е харесала някого, което, вярвай ми, не е много трудно, и… ами тръгнахме си.

— Оставили сте я в Ел Ей? В нощта на Хелоуин ? Когато всички психари са по улиците?

В мига, когато го изричам, ги виждам и трите в някакъв неприветлив и потискащо мрачен клуб. Дрина отвежда Хевън във ВИП стаята, уж да пийнат по нещо, и нарочно отстранява Еванжелин. И въпреки че нататък лентата е празна, около нея не се вижда никакъв мъж.