Алисън Ноел - Вечна

Взирам се със свито сърце в нея и мислено я умолявам да млъкне. Не искам да слушам това. Толкова свикнах с присъствието й! Никога не ми е идвало наум, че има някакво друго място, където би й било по-добре.

— Но… аз мислех, че ти е приятно да си тук — едва успявам да изтръгна някакъв звук от стегнатото си гърло и усещам, че паниката постепенно завладява тялото ми.

— Разбира се, че ми е приятно. Но може би не е правилно да съм тук. Може би трябва да съм другаде. Мислила ли си някога за това? — пита тя и ме гледа с големите си изпълнени с тревога и объркване очи и въпреки че съм безвъзвратно закъсняла за училище, пускам дръжката и се връщам при нея.

— Райли… аз… какво точно имаш предвид? — питам и си пожелавам вълшебна гума, за да изтрия цялата тази объркана сутрин и да я започна отново.

— Ава казва…

— Ава?! — извиквам и се опулвам така, че очите ми всеки момент ще изскочат от орбитите си.

— Да, сещаш ли се за онази ясновидка, която беше тук на Хелоуин? Която можеше да ме вижда?

Клатя глава, връщам се към вратата, отварям я рязко и казвам през рамо:

— Много ми е неприятно да ти го кажа, но Ава е шарлатанка. Измамница. Лъжкиня. Циркаджийка. Не бива да я слушаш, Райли! Тя е луда за връзване.

Райли свива колебливо рамене.

— Тя говори много интересни неща.

В гласа й има толкова болка и тревога, че съм готова да кажа всичко, за да я успокоя.

— Слушай, Райли — започвам и оглеждам коридора, макар да знам, че Сабин отдавна е тръгнала за работа. — Не искам да чувам повече за Ава. Ако имаш желание да се срещаш с нея след всичко, което току-що ти казах за нея, тогава добре, не мога да те спра. Но не забравяй, че тя не ни е никаква. Няма никакво право да ни съди и да недоволства, че искаме да сме заедно. Това не е нейна работа. То си е наша работа.

Проверявам ефекта от думите си, виждам все същите тъжни очи и същата трепереща долна устна и сърцето ми се сгърчва като спукан балон.

— Ох, Райли, вече нямам никакво време. Идваш или не? — питам шепнешком.

— Не — отвръща тихо тя.

Поклащам глава, поемам дълбоко въздух и затръшвам вратата.

Майлс е проявил здрав разум и вместо да виси пред тях и да ме чака, си е намерил друг начин да стигне до училище, така че пътувам сама дотам. Когато пристигам, звънецът вече е бил, но Деймън е там, чака ме до колата си, паркирана на второто най-удобно място, точно до моето.

— Здрасти — запътва се стремително към мен и подава бузата си за целувка.

Но аз грабвам раницата и тръгвам към входа, без да го погледна.

— Съжалявам, вчера те изгубих по пътя. Звъннах ти по-късно, но ти не отговори. — Следва ме по петите той.

Хващам железните топки на входната врата и ги разтърсвам с всичка сила. Но тя не помръдва. Затварям очи и опирам чело в хладното желязо. Вече е прекалено късно. След последния звънец входът се заключва автоматично и е безсмислено да настоявам.

— Получи ли съобщението ми?

Пускам вратата и тръгвам към кабинета на директора. Съвсем ясно си представям как стоя пред бюрото му с наведена глава, а той ми трие сол на главата за вчерашното бягство и за днешното закъснение.

— Нещо не е наред ли? — Хваща ръката ми Деймън и аз усещам сладката и топла вълна да залива вътрешностите ми. — А аз си мислех, че вчера ти е харесало. Кажи, нали си прекарахме добре?

Търся опора в ниската тухлена ограда и поемам дълбоко въздух. Едва се държа на краката си, сякаш са от гума.

— Или просто ме разиграваш? — пита разтревожено той, стиска ръцете ми и ме моли с очи.

И тъкмо започвам да се размеквам, готова да приема всичките му извинения, когато спомените от вчерашния ден нахлуват в главата ми и аз отблъсквам протегнатите му към мен ръце. Хевън, телефонният ни разговор, необяснимото му изчезване на магистралата — всичко това ме връхлита като ураган, който ме кара да потръпна зиморничаво.

— Знаеше ли, че Дрина също е била в „Дисниленд“? — питам и веднага осъзнавам колко съм жалка. Но след като вече съм го казала, защо да не продължа? — Има ли нещо, което не знам, Деймън? Нещо, което трябва да ми кажеш?

Стисвам устни и заставам на тръни. Очаквам най-лошото.

Но той продължава да ме гледа все така нежно.

— Дрина не ме интересува, Евър. Интересуваш ме само ти.

Свеждам поглед и мълча. Искам да му повярвам, но нещата не са толкова прости. Деймън трябва да обясни, да… Но той хваща ръката ми. Изведнъж всичките ми съмнения изчезват и аз си казвам, че всъщност нещата може би наистина не са толкова сложни.