Алисън Ноел - Вечна

— На кого си обещала да не казваш? Изобщо, какво става, Хевън?

В същия миг забелязвам, че аурата й се е превърнала в сива мъглявина около нея, а ръбовете й се сливат с пространството наоколо.

Но тя само се засмива и с жест показва, че слага цип на устата си.

— Забрави. Ще почакаш и ще разбереш — добавя тайнствено.

Прибирам се от училище и заварвам Деймън да ме чака на стъпалата. Усмивката му прогонва всички облаци от небето и аз забравям за всичките си съмнения.

— Как премина през охраната на алеята? — питам изненадано, защото съм повече от сигурна, че не съм го канила и не съм съобщавала на портиера за него.

— Личният чар и скъпата кола вършат чудеса. — Става от стъпалото той, изтупва дизайнерските си дънки и влиза след мен вкъщи. — Как мина денят ти?

Не отговарям. Притеснена съм, защото в момента нарушавам най-важното си правило — никога не кани непознати у дома — нищо, че този непознат може да се нарече мое гадже.

— Както обикновено — отвръщам след дълга пауза. — Заместничката на господин Робинс се закле повече да не стъпва в училище.

Поглеждам го в очакване да пусне някаква шега по темата и виждам, че не ме слуша. Кима с глава, но мислите му са някъде другаде, защото погледът му се рее в далечината.

Отивам в кухнята, надниквам в хладилника и питам:

— Ами ти? Какво прави цял ден?

Отварям бутилка с минерална вода и му предлагам. Той отказва с жест и отпива от неговата бутилка, пълна със странна червена течност.

— Направих си разходка с колата, после малко сърф, после чаках да удари последният звънец, за да те видя отново.

— Знаеш ли, можеше просто да дойдеш на училище. Тогава нямаше да се налага да чакаш звънеца.

— Ще се опитам да си спомня съвета ти утре — усмихва се той.

Облягам се на плота и въртя капачката на бутилката ту насам, ту натам, изнервена от мисълта, че съм сама с него в тази огромна къща. В главата ми напират стотици въпроси, но не знам откъде да започна.

— Искаш ли да отидем при басейна? — казвам накрая с надеждата, че свежият въздух и отвореното пространство ще ме успокоят.

Но той поклаща глава и взема ръката ми в своята.

— Предпочитам да се кача горе и да разгледам стаята ти.

— Откъде знаеш, че е горе? — поглеждам го изненадано.

Той отвръща на погледа ми с усмивка.

— Не са ли винаги на втория етаж?

Кимам и се замислям. Колебая се между желанието си да позволя онова да се случи и учтивия отказ. Но когато той докосва ръката ми и казва: „Хайде, кълна се, че няма да те ухапя“, се предавам. Оставям се на чаровната му усмивка и на приканващата топлина на пръстите му и го повеждам нагоре, като се моля тайничко Райли да не е там.

Но щом стъпваме на последното стъпало, тя изскача от кабинета ми и изписква:

— Ох, извинявай, много извинявай, не исках да… о–па!

Заковава се на място при вида на Деймън до мен и започва да мести големите си като фризби очи от мен на него и обратно.

Но аз продължавам към стаята, все едно че не съм я видяла. Надявам се да прояви деликатност и да изчезне оттук. Да дойде по-късно. Много по-късно.

— Да не си оставила телевизора включен, поглежда в кабинета ми Деймън, но аз не му отговарям. Следя с поглед Райли, която се промъква зад гърба му, оглежда го от горе до долу и вдига палци в знак на одобрение.

И въпреки че я моля с поглед да се махне, тя се разполага на дивана и качва крака върху коленете му.

Втурвам се в банята, бясна, че не схваща ситуацията и продължава да си седи най-нахално там. Знам, че е само въпрос на време да направи нещо идиотско, което няма да мога да обясня. Свалям блузата си и се захващам с обичайното — мия си зъбите с едната ръка, с другата слагам дезодорант, плюя пастата в мивката и оглеждам ефекта в огледалото. После пускам косата си, слагам на устните малко балсам, капвам няколко капки парфюм и бягам обратно в стаята. Откривам, че Райли е все още там и наднича в ушите му.

— Ела да ти покажа гледката от балкона. Великолепна е — предлагам в желанието си да го откъсна от Райли.

Но той клати глава.

— По-късно — казва и потупва мястото до себе си на дивана, като кара Райли да подскочи и да се залее от смях.

Стоя на тръни, не знам какво да правя, докато Деймън седи съвсем спокойно, без да подозира какво става около него. Мисли си, че е сам на дивана, и няма представа, че гъделът зад ушите, пробождането в коляното и вятърът по врата му са работа на моята сестра.

— Ох, забравих си водата в банята — казвам, като натъртвам думите и я поглеждам многозначително. После се обръщам с надеждата да ме последва, ако знае кое е добро за нея.