Алисън Ноел - Вечна

Поемам дълбоко въздух, преглъщам гордостта си и се спускам след него.

— Много по-добре. — Задържа ме в прегръдките си той, когато спираме, за да си поемем въздух.

— Защо? Мислиш, че е дълбоко за мен? — питам, защото усещам, че върховете на пръстите ми едва успяват да докоснат дъното.

Поглеждам към бялата си кожа на фона на белите бикини от банския ми и се опитвам да прикрия разочарованието си, когато сравнявам всичко с неговото изваяно тяло с лек бронзов загар.

— Огромна промяна в сравнение с качулките и дънките — засмива се той. Стисвам устни и не знам какво да отговоря. — Но предполагам, че правиш, каквото трябва да правиш, нали?

Думите му ме карат да се вгледам в него. Нещо в начина, по който го каза… сякаш знае нещо повече, сякаш разбира защо се обличам така.

— Явно се предпазваш от гнева на Стейша и Онър — усмихва се той. — Те не обичат конкуренцията.

Прибира ми косата зад ушите и прокарва нежно ръка по лицето ми.

— Конкурентки ли сме наистина? — питам замислено и бързо прехвърлям през ума си флирта му със Стейша, белите рози, разправията между нас двете днес в училище и заплахата, която знам със сигурност, че ще се опита да изпълни.

Той се взира в мен и не сваля погледа си дълго, толкова дълго, че настроението ми се скапва и бързам да се оттегля към другия край на басейна.

— Евър, ти нямаш никаква конкуренция — казва накрая и протяга ръка към мен, но аз потапям глава във водата. Плувам до отсрещния край и излизам. Обръщам се и започвам да говоря бързо, защото знам, че щом ме приближи, ще си изгубя мисълта.

— Откъде мога да знам, когато ти мениш толкова често поведението си? — почти крещя разтреперано. Усещам, че цялата се треса от нерви, а ми се ще да спра, да си позволя да изживея една романтичка вечер, да се насладя на щастието си. Но едно гласче в главата ми нашепва, че всичко това трябва най-после да бъде изречено, независимо от последствията. — В един миг ме гледаш, както ме гледаш сега, а в следващия си погълнат изцяло от Стейша.

Стискам устни и гледам изпод вежди как излиза от водата и тръгва към мен мокър, сияещ, прекрасен. И дъхът ми отново спира.

— Евър, аз… — запъва се, затваря очи и въздъхва. После прави още една крачка към мен.

— Никога не съм имал за цел да те засегна. Никога, повярвай ми!

Слага ръце на раменете ми и ме насочва така, че очите ми да се срещнат с неговите. Отначало се дърпам, но накрая се предавам, поглеждам го и чакам да продължи.

— Никога не съм правил нищо, с цел да те заболи. Съжалявам, ако ти се струва, че си играя с чувствата ти. Казах ти, че не ме бива много в тия работи.

Заравя пръсти в мократа ми коса и вади оттам едно червено лале.

Обхождам с поглед силните му рамене, мускулите на гърдите и ръцете му. Няма ръкави, където може да се скрие цветето, нито джобове. Само бански гащета, прилепнали плътно към стегнатото му тяло, осеяно с бисерни капчици вода. Тогава откъде се взе това глупаво лале?

— Как го правиш? — питам и задържам дъха си, за да чуя отговора. Глупаво, понеже дишането не пречи на слуха ми.

— Какво правя? — слага той ръце на кръста ми и ме притегля към себе си.

— Лалетата, розите, всичко — прошепвам и се опитвам да не обръщам внимание на ръцете му върху кожата ми и приятното чувство за топлина, сънливост и лека омая.

— Това е магия — усмихва се той.

Отдръпвам се, грабвам хавлията и я увивам около кръста си.

— Защо не можеш никога да бъдеш сериозен? — цупя устни и тайничко се питам в какво съм се замесила и дали има начин да избягам от него.

— Аз съм сериозен — отвръща Деймън, навлича тениската си и взема оставените на масичката ключове от колата.

Потръпвам от допира на влажната хавлия и гледам мълчаливо как тръгва към вратата, маха ми през рамо и казва:

— Сабин си е вкъщи.

След което се слива с вечерния мрак.

Сутринта, още докато завивам към паркинга, забелязвам, че Деймън не е там. Слизам от колата, слагам раницата на рамо и се подготвям за хаоса от енергии, звуци и цветове, който ме очаква.

Но щом стигам до класната стая, изведнъж замръзвам на място. Взирам се в зелената врата и нямам сили да протегна ръка и да я отворя. Понеже психическите ми способности изчезват напълно, когато Деймън е наблизо, единственото нещо, което мога да видя, е кошмарната картина, която скалъпвам набързо в главата си — Деймън седи на ръба на чина на Стейша, смее се, флиртува с нея и вади рози от всички възможни места, докато аз се опитвам да се провра между тях, за да си седна на мястото. Топлината на погледа му ме залива, когато очите му пробягват през мен, за да срещнат нейните .