Алисън Ноел - Вечна

Но Деймън става и казва учтиво:

— Позволи на мен.

Тръгва към банята, като маневрира успешно между дивана, масата и Райли. Ловко избягва люлеещите й се крака и всички остават невредими.

Райли ме поглежда стреснато, аз също и изведнъж тя изчезва.

— Ето, всичко е наред. — Хвърля ми бутилката Деймън и минава спокойно през мястото, което само преди минута беше минирано от краката й.

Вижда обърканото ми изражение и се усмихва въпросително.

— Какво има?

Поклащам глава и се заглеждам в телевизора, като си казвам няколко пъти, че това е просто съвпадение. Че не е възможно той да я вижда.

— Ще ми обясниш ли как го правиш?

Двамата сме се излегнали на люлеещия се диван. Току-що сме се справили с цяла пица от големите. Всъщност я излапах аз, понеже Деймън си хапна малко — като фотомодел, а не като здраво мускулесто момче. Нали знаете как ядат фотомоделите? Щип–щип — рови из чинията, поема с върха на езика си трошичка, но основно набляга на своята червена напитка.

— Какво правя? — мърка той, обвил плътно ръцете си около мен и сложил брадичка на рамото ми.

— Всичко. Никога не учиш, а отговаряш безгрешно на всички въпроси, после вадиш четката от джоба си и рисуваш картина на Пикасо малко по-добре от самия Пикасо. Моля те, кажи ми, че поне в спорта си зле. Че координацията ти куца. Моля те!

— Добре де, признавам, че не съм добър в бейзбола — притиска устни до ухото ми той. — Но съм футболист от световна класа и много добър сърфист, ако мога сам да се похваля.

— Ами в музиката? Може би нямаш слух?

— Дай ми китара и ще ти изсвиря, каквото пожелаеш. Или пиано, или цигулка, или саксофон.

— Тогава какво. Хайде де, всеки си има слаби места. Кажи ми кое е твоето.

— Защо ти е да знаеш? — Притегля ме по-близо до себе си той. — Защо искаш да разрушиш илюзията за моето съвършенство?

— Защото мразя да се чувствам тромава и нищожна до теб. Аз съм посредствена в толкова много области, че ми се ще да знам, че и ти имаш някъде пробойна. Хайде, кажи ми, това ще ме накара да се почувствам по-добре.

— Ти не си посредствена — казва той и въпреки че носът му е заровен в косата ми, гласът му е съвсем сериозен.

Но аз не се предавам, имам нужда от нещо, за което да се захвана, нещо, което да ми даде възможност да погледна на него като на човешко същество, а не като на господин Съвършенство.

— Само едно нещо, моля те. Ако трябва — излъжи, ще бъде в името на добрата кауза „Повдигане на самочувствието на Евър“.

Опитвам се да се обърна към него, но той ме притиска в прегръдките си и ме принуждава да остана с гръб, целува връхчето на ухото ми и прошепва:

— Наистина ли искаш да знаеш?

Кимам с разтуптяно сърце. Кръвта пулсира във вените ми.

— Не ме бива в любовта.

Заглеждам се в градината и трескаво мисля какво ли значи това. Желанието ми беше да сподели с мен слабостите си, но не мислех, че ще стане толкова сериозно.

— Ъ–ъ, искаш ли да се изясниш? — засмивам се нервно, без да съм сигурна, че наистина искам да чуя обясненията му. Страхувам се, че всичко това може да има нещо общо с Дрина — тема, която старателно избягвам.

Той се притиска в мен, дъхът му изгаря кожата ми. Остава така толкова дълго, че се чудя дали някога ще заговори.

— Всичко завършва по един начин… трагично — прошепва с нежелание и замлъква. Отказва да навлезе в подробности.

— Но ти си само на седемнайсет — освобождавам се от прегръдката му и го поглеждам в очите.

Той свива рамене.

— И колко трагедии си преживял за това време?

Но вместо отговор той отново ме обръща с гръб към себе си, притиска устни в ухото ми и предлага:

— Хайде да поплуваме.

Още едно доказателство за съвършенството на Деймън — в колата си има бански гащета.

— Нали сме в Калифорния, човек не знае кога ще му потрябват — хвърля ми закачлива усмивка от ръба на басейна той. — Имам и водолазен костюм. Да го вадя ли?

— Не знам. — Влизам във водата откъм дълбокия край и топлата пара ме обгръща като воал. — Ела и прецени сам.

Деймън застава до самия ръб и се прави, че топи палеца на крака си.

— Няма какво да опитваш, направо скачай! — викам от водата.

— Мога ли да се гмурна?

— Можеш да цопнеш по корем, със салто, както искаш — засмивам се аз и зяпвам от удивление, когато ми демонстрира най-съвършената дъга и скоро се озовава до мен.

— Супер е — отмята коса назад, мократа му кожа проблясва на следобедното слънце, а по миглите му искрят малки капчици вода. И тъкмо когато си мисля, че ще ме целуне, той се гмурка под водата и се отдалечава.