Алисън Ноел - Вечна

— Майната ти, Майлс. Майната ви и на двамата.

— А сега, дами и господа, следва най-драматичният момент: грандиозното напускане на сцената — криви се Майлс, след това смръщва чело. — Ти да не полудя? Какво толкова направих? Само попитах още ли е тук. А ти го превърна в трагедия. Сядай там, успокой топката и ела на себе си!

Тя клати глава и стиска ръба на масата така силно, че пръстите й побеляват. Успявам да зърна, че малката татуировка е вече завършена, но все още изглежда зачервена и подута.

— Как се наричаше това? — кимам към мастиленосинята, захапала опашката си змия. Знам, че си имаше име и беше някакво митическо същество, но съм го забравила.

— Уроборос — потърква змията тя и аз съм готова да се закълна, че в същия миг раздвоеният й език помръдва.

— Какво означава?

— Древен алхимичен символ за вечен живот, създание, което не може да бъде унищожено. Безсмъртие… такива работи — осведомява ме Майлс.

Двете с Хелън го поглеждаме изненадано, но той само свива рамене.

— Какво, просто обичам да чета.

— Изглежда инфектирано — обръщам се отново към Хевън. — Не е зле да отидеш на лекар.

Казвам го и веднага разбирам, че съм допуснала грешка. Тя дърпа ръкава си надолу, аурата й отново лумва и започва да изпуска огнени искри.

— Много си е добре. Аз също съм добре. И знаете ли, извинявайте, но се забелязва от километър, че изобщо не ви пука и за Деймън. Може би затова вече не идва на училище. Изобщо, какво ви става?

Майлс забива поглед в миникомпютъра си, а аз се смъквам на пейката. Едва не влизам под масата и си казвам, че може би Хевън има основание да ни пита. Тя поклаща ядосано глава, грабва кутията с кекса си и ни напуска.

— Би ли ми обяснила какво се случи? — пита Майлс, докато следи с поглед слалома й из лабиринта от маси. Хевън спринтира, сякаш е на състезание.

Аз мълча, не мога да се отърся от образа на змията на китката й, особено от онзи момент, когато извъртя глава и втренчи красивите си студени очи право в мен.

Стигам до колата си и виждам Деймън, облегнат на неговата. Гледа към мен и ми се усмихва.

— Как беше в училище? — приближава и отваря вратата на миатата ми.

Свивам рамене и хвърлям учебниците отзад.

— О, значи още ми се сърдиш. — Застава до мен и въпреки че не ме докосва, усещам излъчващата се от него топлина.

— Не се сърдя — мърморя и отварям вратата.

— Е, това е истинско облекчение. Защото направих резервация за двама и щом всичко е наред, се надявам да дойдеш с мен.

Обръщам се към него, погледът ми пробягва по тъмните дънки, обувките и пухкавия черен пуловер, който, като го гледам, няма начин да е от друго, освен от кашмир. Чудя се как успява да се поддържа винаги в отлична форма.

Той сваля очилата и слушалките от ушите ми и ги слага в жабката.

— Повярвай ми, нямаш никаква нужда от тези защити — казва, дърпа качулката от главата ми, хваща ме за ръката и ме повежда към своята кола.

— Къде отиваме? — питам, колкото да кажа нещо и сядам на мястото до шофьора, безсилна да откажа, жадна за гласа му. — И би ли ми казал кога ще си напиша домашните? Насъбрал се е цял тон за наваксване.

Деймън сяда зад волана и се обръща към мен.

— Успокой се. Ще успееш да ги направиш по-късно. Обещавам.

— Колко по-късно?

Поглъщам с очи всяка извивка на лицето му с поглед и се питам, дали някога ще свикна с невероятната му красота, с топлината, която струи от погледа му, и способността му да говори, без да казва нищо.

Той ме поглежда нежно и пали колата, без да завърта стартера.

— Ще си бъдеш вкъщи преди полунощ, честна дума. Сега си сложи колана. Потегляме.

Деймън кара бързо. Много бързо. Така че когато спира на паркинга и оставя колата на пиколото, имам чувството, че са минали само няколко минути.

— Къде сме? — оглеждам любопитно зелената сграда пред нас и знака с надпис „Източен вход“. — Източен вход на какво?

— Предполагам, че това ще обясни всичко — засмива се той и ме притиска към себе си, когато четири породисти коня минават покрай нас, водени от своите треньори, следвани от жокей в красив жакет в розово и зелено, тънки бели панталони и кални черни обувки.

— Ние сме на хиподрума! — зяпвам от изненада. Както и с „Дисниленд“, това е последното място, за което бих се сетила.

— Не просто хиподрум, а хиподрума „Санта Моника“ — кима той. — Един от най-хубавите. Хайде, имаме резервация в „Победителя“ за три и петнайсет.

— За какво? — шашвам се аз.

— Спокойно, това е ресторант — усмихва се той. — Хайде по-бързо. Не искам да изпусна старта.