Алисън Ноел - Вечна

— Винаги ли е така вълнуващо? — любопитствам, но не изпускам от поглед Испанска муха, който пристъпва гордо в отредения за победителя кръг и стоически изтърпява венеца на главата си, за да бъде сниман за утрешния бюлетин.

— Винаги — кима Деймън. — Но все пак нищо не може да се сравни с първата голяма победа. Това не се забравя.

— О, не съм сигурна, че ще е толкова голяма — отвръщам, ядосана, че не се доверих на дарбата си и не увеличих залога.

— Сега ще ти кажа колко точно… — смръщва чело той и започва да пресмята наум. — Понеже заложи два, печалбата ти е някъде към осем.

— Осем долара? — измърморвам разочаровано.

— Осем хиляди — избухва в смях Деймън. — Или по-точно осем хиляди, осемдесет долара и шейсет цента. Спечели тройно, защото посочи не само кой е победителят, но направи прогноза и за другите две места.

— И всичко това само за два долара? — възкликвам и изведнъж разбирам защо той има постоянна маса тук.

Деймън кима и се наслаждава на изумлението ми.

— Ами ти? Какво спечели? И ти ли заложи на същото?

— Така се случи, че загубих — усмихва се той. — И загубих много. Полакомих се и заложих на суперфекта, което означава да направиш прогноза за първите четири места, но онова пони ме прецака. Не се тревожи, ще компенсирам загубата на следващата гонка.

И не само я компенсира, но я удесеторява. Защото когато отиваме на гишето след осмата, последна гонка, Деймън прибира адски много пари. Успял е да спечели и супер петицата, което означава, че е познал мястото на всичките пет коня в съответната последователност. И понеже се оказва, че е единственият познал през последните няколко дни, в джоба му влязоха петстотин трийсет и шест хиляди долара и четирийсет и един цента. И всичко това само срещу десет долара залог.

— Е, какво ще кажеш за надбягванията? — Хваща ръката ми той и ме повежда навън.

— Сега разбирам защо те няма в училище. Вълнението от уроците едва ли може да се сравни с това.

Засмивам се, все още възбудена от успеха си и от факта, че най-после намерих приложение на странната си ясновидска дарба.

— Ела, искам да ти купя нещо по случай голямата победа — повежда ме към магазина за подаръци той.

— Не, няма нужда… — започвам, но той ми стиска ръката и допира устни до ухото ми:

— Но аз искам. И мисля, че мога да си го позволя. При едно условие обаче.

Поглеждам го объркано.

— Без никакви блузки с качулки — засмива се Деймън и погалва косата ми. — Всичко друго, но не и това.

Обикаляме магазина, спорим на шега кое да изберем — жокейска шапка, статуя на кон или огромна подкова, за да си я окача на стената над леглото. В крайна сметка се спираме на сребърна гривна с инкрустирани кристали във форма на конска глава. Но само след като се уверявам, че кристалите са наистина кристали, а не диаманти. Диамантите са прекалено скъпи, независимо колко пари спечели току-що моето момче.

— Така ще съм сигурен, че никога няма да забравиш този ден, независимо от това, което стане между нас — казва той, когато излизаме навън.

Докато чакаме пиколото да докара колата, Деймън слага гривната на ръката ми.

— Не е възможно да го забравя — вдигам поглед към него.

Той не отговаря, качва се в колата и докато сядам, забелязвам в погледа му толкова много мъка, че се моля мълчаливо, ако някога забравя нещо от този ден, да са именно очите му.

За жалост изминаваме обратния път дори по-бързо, отколкото на идване, и когато спираме пред дома, осъзнавам, че не искам този ден да свършва.

— Погледни часовника — сочи Деймън към циферблата на таблото си. — Малко преди полунощ, точно както ти обещах.

Когато се навежда да ме целуне, аз отвръщам на целувката му с такъв ентусиазъм, че едва не го катурвам върху себе си.

— Ще ме поканиш ли вътре? — погалва с устни врата и ямката под брадичката ми той.

За своя собствена изненада го отблъсквам и казвам „не“, не само защото Сабин си е дошла и имам много домашни, но защото чувствам, че трябва да забавя топката и да не се давам толкова лесно.

— Ще се видим в училище — казвам и изскачам от колата, преди да му дам възможност да ме разубеди. — Спомняш ли си Бей Вю? Онази гимназия, където си учил преди?

Той извърта очи и въздъхва шумно.

— Пак ли ще ровиш из миналото ми? Училището е толкова скучно. Просто не знам как се справяш.

— Как се справям ли? — Поглеждам към къщата и забелязвам Сабин на един от прозорците. Явно разбира, че е видяна, защото веднага изчезва от поста си. — Предполагам, че по същия начин, както и ти. Нали знаеш, сутрин ставаш, обличаш се и тръгваш. И ако положиш малко усилия, докато си там, научаваш някои неща.