Алисън Ноел - Вечна

Деймън завива надясно и спира. Паркирам до него и чакам с усмивка да слезе от колата си и да ми отвори вратата.

— Била ли си някога тук?

Оглеждам бялата дъсчена колиба зад паркинга и поклащам глава.

— Каза, че си закусвала, но тук правят най-хубавите шейкове на света. Трябва непременно да опиташ този с фурмите или другия, с шоколад и фъстъчено масло. Или и двата. Аз правя така.

— Фурми ли? — бърча нос. — Това звучи гадно.

Но той се засмива и ме повежда към бара. Поръчва от двата вида и тръгваме към боядисаната в синьо пейка с изглед към брега.

— Кажи сега кое ти харесва повече.

Опитвам поред, но шейковете са толкова гъсти, че приличат на крем. Махам капачките и пробвам с лъжичка.

— И двата са разкошни — кимам одобрително. — И колкото и да не ми се вярва, този с фурмите ми харесва повече.

Поднасям лъжичка към устата му, за да опита и той, но Деймън се отдръпва. И нещо в този незначителен жест пробожда съзнанието ми като с нож.

В него виждам нещо повече от обикновените му странности, фокусническите номера и необяснимите му изчезвания. Защо това момче никога не яде ?

Но преди да се задълбоча в тази мисъл, той хваща сламката и поема голяма глътка. После се навежда и ме целува със студените си от шейка устни.

— Искаш ли да се поразходим по брега? — пита и без да изчака отговора ми, ме хваща за ръката. В другата поема едната картонена чашка и тръгваме надолу по утъпканата пътека.

Вървим към брега и раменете ни се докосват всеки път, когато си разменяме шейковете. Аз съм по-жадната от двамата и при всяка глътка мляскам от удоволствие. Щом стигаме до плажа, сваляме обувките, навиваме края на панталоните си и тръгваме по мократа ивица. Водата мие стъпалата ни и се плиска по кокалчетата на глезените ни.

— Сърфираш ли? — пита ме той, взема празните чаши и ги слага една в друга.

Въртя глава и стъпвам върху купчина затоплени от слънцето камъни.

— Искаш ли да те науча?

— В тази вода? — Поглеждам посинелите си от студ крака и скачам на сухия пясък. — Не, благодаря.

— Не, мислех си да облечем водни костюми — тръгва след мен той.

— Само ако са покрити с пух — засмивам се, спирам и заглаждам пясъка с крак, за да седнем удобно.

Но той хваща ръката ми и ме води към края на плажа, през скалите. Спира чак когато стигаме до една естествено издълбана пещера в самия камък.

— Никога не бих познала, че тук има пещера — възкликвам, когато влизаме вътре и оглеждам любопитно изгладените отвътре каменни стени, наскоро насипания пясък, кърпите и подпрените в ъгъла сърфове.

— Никой не би и могъл — казва с усмивка той. — Ето защо нещата ми са непокътнати. Замаскирана е между камъните. Хората минават оттук, без да забележат входа й. Повечето от тях изживяват целия си живот така — не виждат какво става пред очите им.

— А ти как я откри? — настанявам се на голямо синьо одеяло, което Деймън разпъва в средата на помещението.

— Предполагам, че не съм като повечето хора — свива рамене той.

Ляга до мен, притегля ме към себе си и ме гледа толкова дълго, че затварям очи.

— Защо се криеш под тези размъкнати дънки и качулки? — Прокарва той бавно пръст по овала на лицето ми и прибира косата ми зад ушите. — Не знаеш ли колко си красива?

Притискам устни една към друга и измествам поглед встрани. Думите му са приятни, но предпочитам да не навлизаме в тази тема. Не искам да говоря за себе си и да обяснявам защо съм такава, каквато съм. Сигурна съм, че той би предпочел старата Евър, но не мога да направя нищо по въпроса. Онова момиче умря преди година и нещо и на нейно място се родих аз.

Една сълза мокри бузата ми и аз се обръщам с гръб към него, за да не я види. Но той ме притиска към себе си, изтрива я с устни и ги притиска до моите.

— Евър — изстенва той с натежал от желание глас, очите му горят като черни въглени, ляга върху мен и тежестта на тялото му ме изпълва с особена топлина, която запалва страстта ми.

Прокарвам устни по линията на челюстта му, оттам по трапчинката на брадичката. Дишам плитко и насечено, защото гърдите му притискат моите. Затварям очи и се предавам на чувствата, които се опитвах да заровя толкова време. И си признавам, че се изморих да се боря. Изморих се да отричам, че искам само едно — отново да съм нормална. А има ли нещо по-нормално от това?

Отпускам се и го оставям да свали блузата ми, позволявам му да разкопчае и събуе дънките ми. Давам съгласието си ръцете му да погалят кожата ми, сигурна, че прекрасното чувство, което запалва всичко в мен и ме кара да се усмихвам, може да бъде само едно — любов.