Алисън Ноел - Вечна

Но когато усещам пръстите му под ръба на бикините си, се изправям рязко, сядам и го отблъсквам от себе си. Част от мен иска да продължи, да го усети отново до себе си… само че не тук. Не сега. Не по този начин.

— Евър — прошепва той, очите му търсят моите, но аз обръщам глава.

Тялото ми все още е в прегръдките му и всеки милиметър от допиращата се до него моя кожа гори в пламъци. Деймън допира устни до ухото ми и казва:

— Всичко е наред. Спокойно. Спи сега.

— Деймън? — скачам от одеялото и присвивам очи, за да огледам пещерата на слабата проникваща отвън светлина. Опипвам одеялото отново и отново, докато не остава и капка съмнение, че той не е тук.

— Деймън! — извиквам отново и се оглеждам на всички страни, но единственият отговор е шумът от разбиващите се в брега вълни.

Обличам блузата, излизам в здрача на късния следобед и оглеждам брега в очакване да го зърна.

Не го виждам и се връщам обратно в пещерата. Върху раницата ми има сгъната на две бележка. Отварям я и прочитам:

„Излизам със сърфа.

Скоро ще се върна.

Тичам отново навън с бележката в ръка, спускам се към брега, оглеждам внимателно плажа в двете посоки и търся сърфисти, по-скоро един конкретен сърфист. Виждам двама, но те са толкова руси и бели, че е ясно като бял ден — никой от тях не е Деймън.

Стигам до дома и с изненада виждам, че някой седи на стъпалата пред външната врата. Още повече се изненадвам, когато разпознавам Райли.

— Здрасти — махам с ръка, вземам раницата и затръшвам вратата на колата малко по-силно, отколкото е необходимо.

— Хей, по-внимателно! Ще ме отнесеш!

— Извинявай. Мислех, че е Деймън — измърморвам и бъркам в раницата за ключовете.

— Ох, какво е направил пък сега? — пляска с ръце тя.

Но аз не благоволявам да я осветля по въпроса. Отключвам вратата и мълча. Нямам никакво желание да й обяснявам, поне не в детайли.

— Защо стоиш навън като наказана? — Повеждам я навътре аз.

— Ха–ха, много смешно — криви устни тя, влиза в кухнята и се просва на плота.

Хвърлям раницата на един от столовете и пъхам глава в хладилника.

— Какво става? — обръщам се към нея, когато осъзнавам, че мълчи. Дали пък не се е заразила от моето лошо настроение?

— Нищо — отвръща тя, подпира с ръце брадичката си и се заглежда в мен.

— Не ми изглежда да е нищо.

Яде ми се сладолед, но подминавам кутията и вземам само бутилка минерална вода. Облягам се на гранитната плоча и се вглеждам по-внимателно в нея. Косата й е разрошена, а костюмът на Жената чудо — раздърпан и мърляв. Тя сяда уморено на плота и се навежда толкова силно напред, че сърцето ми се свива, макар да знам, че не може да падне и да се нарани.

— Какво ще правиш сега? Искам да кажа, че това е като сбъднат сън, нали? Празна къща, без зорки очи… — повдига закачливо вежди тя, но ентусиазмът й ми изглежда някак фалшив, сякаш се опитва да прикрие тъжните си мисли.

Отпивам от водата и свивам рамене. Част от мен иска да й каже всичко, да сподели тайните — и добрите, и лошите, и ужасните. Колко хубаво би било, ако мога да се разтоваря поне малко, да не мъкна всичко на своя гръб! Но изведнъж си припомням, че почти половината й живот е преминал в очакване да навърши тринайсет, че броеше с трепет всяка оставаща година до важната дата, за да може най-после и тя да влезе в групата на тийнейджърите. Казвам си, че не бива да я товаря допълнително. Няма как да не се запитам дали мечтата й да порасне не е причината все още да се мотае тук. Аз й я отнех и сега тя няма друг избор, освен да живее чрез мен.

— Съжалявам, ако те разочаровам — казвам накрая, — но предполагам, вече си разбрала, че когато опре до тийнейджърски мечти, съм пълна скръб.

Поглеждам я притеснено и лицето ми пламва от срам, въпреки че тя кима в съгласие.

— Началото в Орегон беше обещаващо — решавам да изясня въпроса. — Имах много приятелки, момчетата ме харесваха и компанията беше весела. Но на това е сложено край. Точка. Ами приятелите, които намерих тук? В момента не си говорят помежду си. Което означава, че почти не говорят и с мен. И въпреки че по някаква необяснима случайност успях да забия готино гадже, истината е, че не е толкова забавно, колкото очаквах. Защото през по-голямата част от времето той се държи странно или изчезва неясно къде, а през другата част ме кара да бягам от училище, да залагам и да се отдавам на всякакви съмнителни удоволствия. Той ми влияе зле.

Изведнъж млъквам, осъзнала, че не бива да споделям с нея тези работи.