Алисън Ноел - Вечна

Но се оказва, че тя изобщо не ме слуша. Взира се невиждащо в плота, пръстите й следват черните извивки на гранита и е повече от очевидно, че мисли за друго.

— Моля те, не се ядосвай — казва след малко и ме поглежда така с големите си тъжни очи, че аз се превивам на две, сякаш някой ме е ударил в корема. — Прекарах деня с Ава.

Стискам устни и се заслушвам в мислите си. Не, не искам да слушам това. Категорично! Не искам да слушам нищо за тази Ава! Хващам се здраво за плота, разтреперана от това, което ще последва.

— Знам, че не я харесваш, но тя е умна жена и ме накара да се замисля за някои неща. За избора, който направих. И колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че е права.

— И за какво е права според теб? — Едва преглъщам заседналата в гърлото ми буца. Денят наистина ще се окаже един от най-лошите, може би най-лошият след онзи, а все още не е завършил.

Райли ме поглежда за миг, но веднага навежда глава. Пръстите й продължават да играят по черните линии на плота.

— Казва, че не трябва да съм тук. Не е предвидено да съм тук.

— А ти какво й отговори? — питам с изтънял гласец, бързам да си поема въздух и се моля мълчаливо тя да спре да говори, да си върне всичките думи назад. Не искам да я изгубя. Нито сега, нито когато и да е. Тя е всичко, което ми остана.

Пръстите й спират танца си по плота и тя връща поглед върху мен.

— Казах й, че ми харесва да съм тук. Знам, че никога няма да стана тийнейджърка, но поне ще мога да изживея нещо чрез теб. Или вместо теб…

И въпреки че думите й ме карат да се чувствам виновна и ужасена, въпреки че потвърждават догадките ми, аз се опитвам да разхлабя възела около врата й с думите:

— Божичко, Райли, да знаеш, че чрез мен си избрала най-лошия модел за подражание.

Тя извърта очи и казва престорено измъчено:

— Мислиш ли, че не знам?

Поздравявам се, че успях да я разсмея, но не мога да не забележа, че очите й остават тъжни.

— Ами ако Ава е права? Ако наистина не е добре за мен да съм тук?

— Райли… — започвам, но на вратата се звънва и когато поглеждам към нея, тя вече не е тук. Претърсвам всяко ъгълче от кухнята и извиквам отново: — Райли!

Викам още няколко пъти с надеждата да я върна. Не искам да се разделяме така. Не бива да се разделяме така. Но колкото повече викам, крещя и пищя, толкова по-ясно ми става, че всичко е напразно.

След първия звън чувам втори и разбирам, че е Хевън и че трябва да й отворя.

— Охраната ме пусна да вляза. — Нахлува вътре тя с отварянето на вратата. Черната спирала се е разтекла от сълзите й, прясно боядисаната червена коса е толкова разрошена, че прилича на гнездо.

— Намерили са Еванжелин. Мъртва.

— Какво? Сигурна ли си? — Изтръпвам и хващам вратата, за да я затворя, но в този момент Деймън спира колата пред входа, изскача и тръгва към нас.

— Еванжелин… — Спускам се към него. Шокът е толкова силен, че забравям да му се сърдя.

Той кима, но не спира до мен. Отива при Хевън и се взира в очите й.

— Добре ли си, Хевън?

Тя кима и избърсва сълзите си.

— Да. Все пак я познавах отскоро. Излизали сме само няколко пъти. Но въпреки това е ужасно и мисълта, че може би аз съм последната, която я е видяла жива…

— Разбира се, че не си била последната .

Поглеждам го и се питам дали това трябва да се приеме като несполучлива шега, но лицето му е напълно сериозно, а очите му гледат някъде надалеч.

— Чувствам се… чувствам се отговорна — прошепва тя, хваща лицето си с ръце и започва да повтаря като навита пружина: — Боже мой! Боже, мой! Боже, мой!

Приближавам се, търся начин да я утеша, но тя вдига лице, изтрива очите си и казва:

— Минах само да ти кажа, но веднага тръгвам. Трябва да отида при Дрина.

И разклаща пред очите ми ключовете от колата си.

Думите й отново ми подпалват фитила. Присвивам очи и поглеждам обвиняващо Деймън. Защото, макар да изглежда, че приятелството между Хевън и Дрина е истинско, аз знам, че не е. Струва ми се, че е свързано със смъртта на Еванжелин и по някакъв начин и с Деймън.

Но той ме игнорира, хваща ръката на Хевън и оглежда рисунката на китката й.

— Откъде се взе това? — пита той и в гласа му за пръв път се появяват метални нотки. Владее се напълно, но аз усещам, че с него става нещо.

Хевън издърпва ръката си, сваля ръкава надолу и отвръща раздразнено:

— Моя си е. Дрина ми даде някакъв мехлем и каза, че до три дни възпалението ще изчезне.

Деймън стиска толкова силно зъби, че чувам как изскърцват.