Алисън Ноел - Вечна

— Дали случайно не е в теб този… мехлем?

Тя поклаща глава и тръгва към вратата.

— Не, оставих го вкъщи. Боже, какво ви става и на двамата? Някакви други въпроси? — Стрелка ни ядно с поглед и аурата й става яркочервена. — Да не би да съм на разпит? Дойдох само защото си мислех, че може би искаш да знаеш какво е станало с Еванжелин, но, изглежда, че единственото, което ви интересува всички, е моята татуировка. Само я зяпате и правите глупави коментари за нея. Мисля, че нямам повече работа тук.

И се спуска към колата си.

Аз извиквам след нея, но тя клати глава и не се обръща. Боже мой, какво става с приятелката ми? Толкова е враждебна, толкова дистанцирана, имам чувството, че приятелството ни се разпада. Откакто се вижда с Дрина, сякаш е друг човек.

Стоя на прага и я гледам как затръшва вратата и потегля с бясна скорост, после се обръщам безпомощно към Деймън:

— Боже, какъв хаос! Еванжелин е мъртва, Хевън ме мрази, а ти ме остави в онази пещера. Надявам се да си случил на добри вълни. — Скръствам ръце пред гърдите си и клатя укорително глава.

— Всъщност точно така беше — отговаря той и се взира напрегнато в мен. — Но когато се върнах, не те намерих и веднага тръгнах към вас.

Поглеждам го недоверчиво и стискам устни. Просто не мога да повярвам, че си въобразява, че може да ме заблуди така лесно.

— Съжалявам, но огледах целия залив и там имаше само двама сърфисти. И двамата бяха руси, което изключва възможността единият да си бил ти.

— Евър, погледни ме, моля те! — Застава пред мен Деймън. — Наистина ме погледни. Защо според теб съм в този вид?

Подчинявам се на молбата му, поглеждам го и не мога да не забележа мокрия костюм, по който все още се стичат солени капки и образуват малка локва на пода.

— Но аз проверих навсякъде. Обиколих целия плаж — тропам с крак, убедена в това, което съм видяла или в случая, което не съм.

— Не знам какво да ти кажа — свива рамене той. — Повярвай ми, не съм те изоставял. Бях със сърфа. Честно. А сега би ли ми дала една кърпа и още една за пода?

Отиваме в задния двор, за да свали мокрия костюм. Сядам на люлеещия се диван и не свалям поглед от него. Бях напълно сигурна, че ме е зарязал. Огледах навсякъде. Но… може би съм го пропуснала. Плажът е огромен. А и бях много ядосана.

— Как разбра за Еванжелин? — питам, докато той изтръсква водата от костюма си и го мята на оградата да съхне. Не искам да се откажа от сръднята така бързо. — И какво става с Хевън, Дрина и тази зловеща татуировка? Между другото, моля да се отбележи, че не съм много сигурна в тази история със сърфирането. Защото наистина проверих и ти не се виждаше никъде.

Той се обръща към мен и аз потъвам в черните му като въглени очи, премрежени от гъстите мигли, и потръпвам при гледката на красивото му, предизвикващо порочни мисли мокро тяло. Деймън приближава към мен с лека и сигурна стъпка, с грацията на дива котка.

— Вината е моя. — Сяда до мен и взема ръцете ми в своите, но веднага ги пуска. — Не съм сигурен, доколко… — започва той и когато най-после ме поглежда, очите му са по-тъжни от всякога. — Може би не трябва да го правим.

— Искаш да кажеш… че късаш с мен? — питам тихо и изведнъж усещам как се сгърчвам като спукана гума. Всичките ми подозрения се потвърждават. Дрина, плажът, всичко. Всичко.

— Не, аз само…

Той ми обръща гръб и оставя изречението недовършено.

Изчаквам известно време, но когато разбирам, че няма да продължи, започвам аз:

— Знаеш ли, бих била изключително благодарна, ако престанеш с твоите недомлъвки и си довършиш изречението. И най-после да ми обясниш какво, по дяволите, става. Знам само, че Еванжелин е мъртва, татуировката на Хевън е червена и подута, ти ме изоставяш на плажа и като капак сега ми съобщаваш, че късаш с мен.

Втренчвам се в него, чакам да ми каже, че тези събития са случайни и между тях няма никаква връзка, че всичко си има обяснение. Но бурята в стомаха ми показва обратното.

Той мълчи известно време, очите му се взират в басейна, след това вдига глава и казва:

— Между тези неща няма никаква връзка.

Но колебанието му е толкова очевидно, че не успява да ме убеди.

Поема дълбоко въздух и продължава:

— Намерили са тялото на Еванжелин в каньона Малибу. Карах към вас, когато го чух по радиото. — Сега гласът му звучи уверено и стабилно, явно е възвърнал самообладанието си. — Татуировката на Хевън изглежда инфектирана, но такива неща се случват понякога.

Спира за миг и аз затаявам дъх в очакване на последното обяснение, това за мен и него. Деймън взема ръката ми, обръща я с дланта нагоре и проследява с пръст линиите върху нея.