Алисън Ноел - Вечна

— И къде ти харесва най-много? — питам го, лапам последното парче от чинията си и усещам доволството от вкусната храна да се разлива из цялото ми тяло.

— Тук — усмихва се той.

Не мога да не забележа обаче, че почти не е ял, въпреки че демонстрира старателно дъвкане и всички присъщи на храненето действия. Накланям глава на една страна и примижавам, почти му смигам, защото изобщо не му вярвам. Ориндж Каунти наистина е прекрасно място, но със сигурност не може да се сравни с всички онези прекрасни европейски градове.

— Съвсем сериозно. Тук се чувствам щастлив — поглежда ме право в очите той.

— А в Рим, Париж и Ню Йорк не беше толкова щастлив, така ли?

Изведнъж очите му се изпълват с необяснима тъга и бягат от мен. Хваща бутилката и отпива от своята странна червена напитка.

— Какво е това? — кимам към бутилката.

— Кое, това ли? — Вдига я пред очите ми той. — Тайна семейна рецепта.

Разклаща я и аз виждам как съдържанието й грейва, плиска се между стените и искри като звезден водопад. Прилича ми на смес от искрящо вино, кръв и една идея диамантен прах.

— Може ли да го опитам?

Не съм убедена, че искам да го направя, но ми е любопитно.

— Няма да ти хареса — поклаща глава той. — Има вкус на лекарство. Може би защото наистина е лекарство.

Изведнъж изтръпвам и си представям цял списък с неизлечими болести, ужасни страдания и смъртоносни инфекции. Не, изглежда прекалено добре , за да е истина.

Той се засмива, протяга ръка през масата, за да хване моята, и обяснява:

— Не се тревожи. Просто понякога ми липсва енергия. И това ми помага.

— Откъде си го купуваш? — Присвивам очи и се взирам в бутилката. Мъча се да намеря някакъв етикет, марка или нещо написано, дори и на ръка, но бутилката е чиста и гладка.

— Казах ти, че е семейна рецепта — усмихва се той, надига глава и изпива съдържанието до капка. После става от масата с все още пълната чиния и казва: — Е, ще поплуваме ли?

— Не трябва ли да почакаме един час, докато храната слегне?

Деймън хваща ръката ми и аз също ставам от масата.

— Не се безпокой. Няма да позволя да ти се случи нещо.

Прекарахме цял ден до басейна, затова привечер по всеобщо съгласие се местим в джакузито и стоим там, докато пръстите на ръцете и краката ни заприличват на сушени сливи. После се увиваме в големи хавлии и се качваме в моята стая. Влизам в банята и пускам мократа хавлия на пода. Деймън застава зад мен, прегръща ме и ме притегля толкова плътно към себе си, че телата ни сякаш се сливат в едно. Усещам галещите му устни по тила си и си казвам, че трябва да установя някакви правила, преди умът ми съвсем да излети.

— Виж… може да останеш — измънквам и се обръщам настрани, за да скрия червените си от внезапно обзелия ме срам бузи. — Искам да кажа… имам предвид… че искам да останеш, но не съм убедена, че трябва… сещаш се.

Боже мой, какво говоря! Сякаш той е поискал нещо от мен. А го отблъснах толкова пъти, в пещерата и къде ли не. Какво ти става, Евър? Какво си мислиш, че правиш? Всяко момиче е готово на убийство за възможност като тази — един дълъг уикенд без родители и други любопитни очи, но не, ти ще ми налагаш някакви глупави правила, и то без никаква основателна причина.

Деймън слага пръст под брадичката ми и повдига лицето ми, докато се изравни с неговото.

— Моля те, Евър, вече разговаряхме за това — казва тихо, отмята косата ми назад и прокарва устни по врата ми. — Казах ти, аз знам да чакам. Чаках дълго, докато те открия. Мога да чакам още много.

Заспивам, завита с ръцете на Деймън и успокояващия му дъх в ухото ми. Мислех си, че ще се изнервя от присъствието му и няма да мога да заспя, но топлото чувство на сигурност, струящо от нежните му пръсти, и мисълта, че е до мен, ми помагат да се пренеса бързо в царството на сънищата.

Но в три и петнайсет през нощта, ако може да се вярва на часовника, се събуждам и откривам, че мястото до мен е празно. Отмятам завивката и се спускам към прозореца, преживявам отново онзи момент от пещерата, търся колата му на алеята и с изненада откривам, че е на мястото си.

— Мен ли търсиш? — чувам гласа му.

Обръщам се и го виждам на прага на стаята. Сърцето ми полудява в гърдите, лицето ми става кървавочервено.

— Ами, аз… обърнах се и видях, че те няма…

Стискам устни и се чувствам толкова смешна и глупава, че ми става жал за себе си.

— Слязох до кухнята да пийна вода — усмихва ми се нежно той, хваща ме за ръката и ме връща обратно в леглото.