Алисън Ноел - Вечна

Деймън се изгубва от полезрението ми, а аз грабвам слушалката и се опитвам да се свържа с Хевън, но тя ме отпраща към гласовата поща и това ме отказва. Няма смисъл да й оставям още едно съобщение. Вече оставих няколко и мисля, че сега е неин ред да ме потърси. Затова се качвам горе, вземам си душ и сядам на бюрото, твърдо решена да се справя набързо с всички домашни. Не стигам много далеч, защото мислите ми се понасят към Деймън и неговите странни изчезвания. Не мога да си затварям очите повече пред…

Пред неща като как така изглежда, че винаги знае какво мисля, докато аз не мога да прочета и една дума от това, което е в главата му? И как за краткото време от седемнайсет години е успял да поживее по малко на всички онези екзотични места, да се усъвършенства в изобразителното изкуство, във футбола, сърфа, готвенето, литературата, световната история и хиляди други неща, за които не се сещам в момента? И как успява да се движи толкова бързо, че фигурата му просто се размазва пред очите ми? Ами розите, лалетата и онази вълшебна химикалка? Да не говорим, че в един момент звучи като нормално момче, а в следващия започва да говори като Хитклийф, Дарси или друг герой от романите на сестрите Бронте. Добави към всичко това и факта, че вижда Райли, факта, че няма аура, факта, че Дрина също няма аура, че крие откъде я познава и накрая факта, че не иска да знам къде живее.

И то след като спахме заедно!

Добре де, това, което правихме, беше наистина да спим, но все пак не заслужавам ли поне няколко отговора (ако не всички)? Трябва да направя нещо по въпроса. Аз лично нямам голямо желание да бягам от час, за да го следя, но знам кой би го направил.

Само че не съм много сигурна дали е правилно да въвличам Райли в това. А и нямам представа как да я извикам. Досега не ми се е налагало. Дали трябва да извикам името й? Или да запаля свещ? Или да затворя очи и да си я пожелая?

Това със свещите ми се вижда малко ала–бала, затова решавам да застана в средата на стаята, да затворя очи и да извикам: „Райли! Райли, ако ме чуваш, ела! Трябва да поговорим. Всъщност искам малка услуга от теб. Но ако не искаш, не се безпокой, ще те разбера и няма да ти се сърдя, защото услугата е наистина странна и… хм, чувствам се малко глупаво да стоя тук и да си говоря като лудите, затова, ако ме чуваш, моля те, дай ми някакъв знак!“

Изведнъж от стереоуредбата започва песента на Кели Кларксън, същата, която някога Райли обичаше да си припява. Отварям очи и я виждам да се превива от смях точно пред мен:

— Ох, ще се пръсна от смях! Имах чувството, че всеки миг ще затвориш капаците на прозорците, ще запалиш свещ и ще извадиш дъската с вещерските символи изпод леглото.

— Наистина се чувствах като идиотка — изчервявам се до ушите.

— И изглеждаше като идиотка — киска се отново тя. — Добре, чакай да видим, дали съм разбрала правилно. Искаш да развратиш малката си сестричка, като я превърнеш в шпионин и доносник заради гаджето си, нали така?

— Откъде знаеш? — ококорвам очи.

— Ох, моля те! — извърта очи Райли и се просва на леглото. — Защо си мислиш, че само ти можеш да четеш мисли?

— Откъде знаеш, че чета мисли? — пелтеча като малоумна и се чудя какво ли още знае за мен.

— Ава ми каза, но, моля те, не се ядосвай. Това наистина обяснява странната мода на блузките с качулки, към които се пристрасти.

— А какво ще кажеш за твоята мода? — соча към костюма й, взет директно от „Междузвездни войни“.

Но тя маха с ръка.

— Е, искаш ли да намеря твоя човек или не?

Отивам към леглото и сядам до нея.

— Честно да ти кажа, не съм много сигурна. Да, искам да знам къде живее и всичко друго, но ми се струва, че не бива да те замесвам в това.

— Ами ако вече съм го проследила? Ако вече знам? — вдига вежди тя.

— Проследила си го до училище? — питам и очите ми светват. Какво ли още е разбрала моята малка сестричка след последния ни разговор?

— Още по-хубаво — засмива се тя. — Проследих го до дома му.

— Кога? И как? — зяпвам срещу нея.

Тя прави гримаса.

— Хайде, Евър, знаеш много добре, че не ми трябва кола, за да отида, където си поискам. Освен това знам, че си влюбена до уши. Не че те обвинявам, той наистина е неотразим. Но нали си спомняш оня ден, когато се държа, сякаш ме вижда?

Кимам бавно. Как бих могла да забравя?

— Е, това ме озадачи. Затова реших да разуча нещата около него.

— И? — Навеждам се към нея и затаявам дъх.

— И… не знам как да ти го кажа… не искам да ме разбереш погрешно, но… той е доста странна птица. Живее в голяма къща на брега в Нюпорт, което е доста необичайно, като се имат предвид годините му и така нататък. Откъде взема пари? Защото не забелязвам да работи нещо.