Алисън Ноел - Вечна

— Дрина може да бъде много убедителна и харизматична, а Хевън е… как да кажа… изгубена душа. Сигурен съм, че й харесва да е част от някакво общество. Мислех, че това ще ти хареса, защото разсейва вниманието на Дрина от мен. — Спира за миг, стисва ръката ми и се усмихва. — Ето, сега вече нищо не стои между нас.

— Може би нещо продължава да стои между нас — прошепвам и затварям очи. Знам, че трябва да проявя повече загриженост за смъртта на Еванжелин и татуировката на Хевън, но не мога да мисля за нищо друго, освен за извивката на устните му, за гладката и леко загоряла кожа, за дълбоките черни очи, за начина, по който сърцето ми замира, кръвта ми бушува и устните ми пресъхват в очакване на неговите, когато е близо до мен.

— Евър, не съм те изоставил днес, повярвай ми. Не искам да късаме. И никога не бих те принудил да направиш нещо, за което не си готова — казва тържествено той, хваща лицето ми с ръце и докосва леко устните ми със своите. — Аз знам да чакам.

Звъняхме безброй пъти на Хевън, но тя не си вдигна телефона нито веднъж. Добре че поне успяхме да се свържем с Майлс. Разбрахме се след репетицията да мине към нас и той дойде с Ерик.

И сега си прекарваме много весело, ядем, плуваме и гледаме филми на кило. Толкова ми е приятно да поседя с приятели, да се посмея с тях, че почти забравям за Райли, Хевън, Еванжелин, Дрина, плажа и цялата следобедна драма.

И почти не забелязвам как погледът на Деймън се отнася, когато мисли, че никой не го наблюдава.

И почти игнорирам тревогата, която къкри в мен под безоблачната повърхност.

Почти. Но не напълно.

Обявявам, че Сабин е извън града и Деймън може да остане да спи у нас. Той остава с мен достатъчно дълго, за да заспя спокойно, после тихичко се измъква.

И когато на сутринта се връща с кафе, кифлички и широка усмивка, признавам, не успявам да сдържа въздишката си на облекчение.

Отново се опитваме да се свържем с Хевън, дори й оставяме няколко съобщения, но не е нужно да си медиум, за да разбереш, че тя не иска да говори с никого от нас. Най-накрая се обаждам на стационарния й телефон и веднага разбирам, че брат й казва истината, когато ме осведомява, че днес не я е виждал.

Следва още един мързелив ден. След неколкочасово излежаване до басейна решавам да поръчам по още една пица за вечеря, но Деймън дръпва телефона от ръката ми.

— Какво ще кажеш аз да приготвя вечерята?

— Ти можеш да готвиш? — вдигам вежди, макар че нямам никаква причина да се изненадвам, защото все още не съм открила нещо, което той да не може.

— Ще те оставя сама да прецениш — засмива се той.

— Имаш ли нужда от помощ? — питам, въпреки че готварските ми умения се свеждат до варене на яйца и добавяне на мляко в корнфлейкса.

Той клати глава и тръгва към печката, а аз се качвам горе да си взема един душ и да се преоблека. Когато слизам долу, едва не си глътвам езика от изненада. Масата е покрита с ленена покривка и подредена с най-финия китайски порцеланов сервиз на Сабин. Между чашите се мъдрят две свещи и голяма кристална ваза с дузина (предполагам, че познахте) червени лалета.

— Моля, мадмоазел — чувам мелодичен и наистина съвършен френски.

Деймън прави реверанс и държи стола ми, за да седна.

— Не мога да повярвам, че си направил всичко това сам! — Гледам учудено големите плата, отрупани с толкова храна, че неволно се запитвам, дали не е поканил гости.

— Всичко е за теб — отговаря на незададения ми въпрос той.

— Само за мен? Ти няма ли да хапнеш?

Той пълни чинията ми с перфектно сварени зеленчуци, хрупкави меса и толкова богат на аромати сос, че не мога да разбера от какво точно е приготвен.

— Разбира се — усмихва се той. — Но преди всичко за теб. Едно момиче не бива да живее само на пица.

— Колкото и да е чудно, наистина е така — засмивам се и си отрязвам парче от сочното месо.

Докато се храним, аз започвам да задавам въпроси. Използвам момента, докато рови из чинията си, вместо да яде, и питам за всички неща, за които си умирам да знам, но забравям да питам, щом ме погледне с прекрасните си очи. За семейството му, за детските му години, за постоянните им местения от град на град, за това, че живее съвсем сам. Наистина съм любопитна, но истинската причина е, че е малко странно да си в близки отношения с някого и да не знаеш почти нищо за него. И колкото повече отговори получавам, толкова повече се убеждавам, че между нас има много общи неща. Например, че и двамата сме сираци, само че той е загубил родителите си в по-ранна възраст. Деймън избягва да навлиза в подробности, но пък аз също не желая да обсъждаме моето положение, така че защо да го притискам?