Алисън Ноел - Вечна

Но когато лягаме, ръката ми докосва чаршафите от неговата страна. Платът е студен и гладък — явно дълго време никой не е лежал в тях.

На сутринта се събуждам и откривам, че отново съм сама. Но чувам Деймън да снове из кухнята, намятам халата си и слизам долу на инспекция.

— Откога си тук? — Оглеждам изненадано идеално почистената кухня й излъскания до блясък гранитен плот. От снощната бъркотия няма и следа. На масата се мъдрят понички и зърнена закуска, каквато със сигурност няма в кухненския шкаф.

— Аз съм ранна птица. Реших да почистя малко, преди да изтичам до магазина. Може да съм прекалил с покупките, но не знаех какво ще искаш за закуска — посреща ме с усмивка той и ме целува по бузата.

Отпивам от поставената пред стола ми чаша с прясно изстискан портокалов сок и мляскам доволно.

— Ти ще хапнеш ли? Или още си на диета?

— Диета ли? — повдига недоумяващо вежди той.

— О, моля те! — скастрям го. — Не съм виждала друг човек да яде толкова малко. Изпиваш си лекарството, а в храната само ровиш. До теб се чувствам като лакомо прасе.

— Така добре ли е? — пита той, взема една поничка и отхапва половината от нея. Челюстите му работят усилено и мелят огромната топка от захар, тесто и глазура.

Вдигам рамене и обръщам поглед към красивата гледка през прозореца. Все още се възхищавам на прекрасното калифорнийско време, на дългата поредица от ясни и слънчеви дни, макар че според календара зимата вече чука на вратата.

— Какво предлагаш да правим днес? — обръщам се към него.

Той поглежда часовника си.

— След малко ще трябва да те оставя.

— Но Сабин ще се върне чак вечерта — казвам и се ядосвам на себе си заради зле прикритата молба в гласа и надигането в стомаха ми, когато Деймън вади ключовете от джоба си.

— Трябва да се прибера и да свърша някои неща. Наложително е, особено ако искаш да ме видиш утре в училище — казва той, докато устните му галят бузите, ухото и врата ми.

— А, училище. Интересно дали все още сме в списъка на класа? — засмивам се и успявам да избегна тревожните мисли за скорошното си бягство от часовете и особено за причината.

— Не знам. Ти си по тази част — вдига рамене той. — Ако зависеше от мен, всеки ден щеше да е събота.

— Но тогава съботата нямаше да е специална. Защото всеки ден ще е едно и също. — Избирам си една поничка с ванилов крем и продължавам да философствам. — Непрекъснат поток от дълги мързеливи дни, без да правиш нищо, без да очакваш нищо, отдаден единствено на удоволствия едно след друго, едно след друго. Няма да мине много време и всичко ще ти омръзне.

— Не бъди толкова сигурна — усмихва се Деймън.

— Мога ли да знам какви са тези твои загадъчни домашни задължения? — питам го с надежда да открехне поне мъничко вратата на живота си, за да разбера какво прави и с какво е зает, когато не е с мен.

— Ами от всякакъв род.

И въпреки че се засмива, повече от ясно е, че вече е готов да си тръгне.

— Добре, ако искаш… — но преди да завърша мисълта си, той вече клати глава.

— Забрави. Няма да ти позволя да ми переш чорапите.

И премества тежестта си от единия на другия крак, сякаш ще се надбягва с някого.

— Искам да видя къде живееш. Никога не съм била в дома на момче, което живее самостоятелно.

Въпреки усилията ми да звуча нехайно, гласът ми тежи от безпокойство и отчаяние.

Той отново поклаща глава и поглежда към вратата с такъв копнеж, че човек би си казал, че зад нея го очаква мис Свят.

Разбирам, че е време да развея бялото знаме, но не мога да се сдържа и правя последен отчаян протест, като извиквам:

— Но защо?

Взирам се в него и чакам реакцията му. Той процежда през стиснати зъби:

— Защото там всичко е нагоре с краката. Гадна работа. Не искам да виждаш това и да си извадиш погрешни впечатления за мен. А и никога няма да успея да сложа всичко в ред, ако се мотаеш около мен. Само ще ме разсейваш.

Усмихва се, но устните му са изтънели до черта, а очите му не се откъсват от вратата. Повече от ясно е, че думите просто запълват пространството между този момент и другия, когато ще пристъпи прага на къщата и ще хукне незнайно къде.

— Ще ти се обадя довечера — казва и отваря вратата.

— Ами ако те проследя? Какво ще направиш тогава? — засмивам се, но смехът ми секва, когато той се обръща към мен.

— Недей да ме следиш никога, Евър!

Гласът му продължава да ехти в главата ми дълго след като си е тръгнал: Недей да ме следиш никога, Евър! Недей да ме следиш никога, Евър!