Алисън Ноел - Вечна

Леля ми се усмихва, не по-малко доволна и облекчена от мен. Става от леглото, тръгва към вратата, но спира за миг и се обръща отново към мен.

— Ще заминем днес след работа. Той има вила в Палм Спрингс, на по-малко от два часа с кола, така че ако имаш нужда от нещо, знай, че сме наблизо.

Грешка, майка му има вила в Палм Спрингс.

— Ще се върнем в неделя. И, Евър, ако искаш да си поканиш приятел, няма проблем, само че ще е добре първо да си поговорим за това.

Замръзвам вътрешно, защото знам точно къде ще ни отведе този разговор. Започвам да се питам дали и тя не може да чете мисли. Дали не е семейна черта? Но бързо отхвърлям мисълта. Леля просто се опитва да бъде отговорна, да изпълнява съвестно задълженията си на родител. Затова поклащам нехайно глава и казвам:

— Бъди спокойна. Всичко е под контрол.

Грабвам раницата и скръцвам със зъби на Райли, която танцува върху скрина ми и си припява: „Парти! Парти! Довечера ще има парти!“

Сабин кима, щастлива повече и от мен, че сме избегнали трудната тема за секса и последиците от него.

— Ще се видим в неделя — звънва гласът й по коридора.

— Да! — слизам по стълбите и й махам с ръка. — Дотогава.

— Кълна се, че е от твоя отбор — заемам мястото си на паркинга и долавям топлината и леката гъделичкаща тръпка от погледа на Деймън много преди да съм го видяла с очите си.

— Знаех си — кима доволно Майлс. — Бях сигурен, че е гей. Откъде го научи?

Бавя отговора, няма начин да издам източника си, да му кажа, че моята мъртва от една година и повече сестра е станала вътрешен човек в Холивуд.

— Не си спомням — измънквам под носа си и слизам от колата. — Но съм сигурна, че е истина.

— Кое е истина — приближава Деймън и ме целува по бузата.

— Знаеш ли, че… — започва Майлс.

Но аз му правя знак с глава да си мълчи. Не ми се иска да разкривам пред Деймън манията си по големите холивудски звезди. Струва ми се доста наивна.

— Нищо, просто… чули, че Майлс ще играе Трейси Търнбланд в „Лак за коса“? — обръщам се към него и се впускам в дълги обяснения и безсмислени фрази, докато на Майлс му идва до гуша да ми слуша глупостите, маха за довиждане и влиза в училище.

Щом се скрива от погледа ни, Деймън ме поглежда заговорнически.

— Знаеш ли, имам една идея. Искаш ли да закусим някъде?

Казвам му с поглед „Ти си луд“ и продължавам напред, но той ме хваща за ръката и ме принуждава да спра.

— Хайде, моля те! — казва мило и ме поглежда с онзи поглед, от който ми се подкосяват краката.

— Не можем — казвам тихо и се оглеждам притеснено наоколо. Знам, че след няколко секунди вече ще сме закъснели за час, а не искам да става така. — Освен това аз вече закусвах.

— Моля те! — Пада най-неочаквано на колене той, събира длани пред себе си и ме поглежда умоляващо. — Моля те, не ме карай да влизам там. Ако имаш поне капчица милост, няма да го искаш от мен.

Стискам устни, този път не от тика, а за да не се разсмея. Да видиш красивия си, елегантен и почти съвършен приятел да те моли на колене е нещо, което дори не съм и мечтала, че може да стане. Но въпреки това завъртам глава в знак на отрицание.

— Хайде, ставай! Звънецът ще бие всеки…

И преди да съм завършила, от сградата се разнася звън.

Деймън се усмихва, става, изтупва праха от дънките си и слага ръце на кръста ми.

— Знаеш ли поговорката „Ако се колебаеш, по-добре не го прави“?

— Хм. Звучи ми като твоя мисъл.

— Може и да е моя — съгласява се той. — Така или иначе, гарантирам ти, че има много по-приятни начини да прекараш сутринта.

Хваща ръцете ми и казва спокойно:

— Евър, няма да ходиш на училище. Нямаш нужда от това — Сваля слънчевите ми очила и стиска пръстите ми. — Нашият уикенд започва сега!

И въпреки че мога да изтъкна милион причини в защита на твърдението „не бива да бягаме от училище“ и „приключението трябва да изчака до три следобед както през всички други уикенди“, очите му ме гледат така настойчиво и приканващо, че обръщам гръб на здравия разум и скачам в черната им бездна.

След миг се чувам да казвам с глас, който не познавам:

— Бързо, докато не са заключили вратата.

Всеки се качва в колата си. Въпреки че не сме го обсъждали, повече от ясно е, че нямаме намерение да се връщаме в училището. Потеглям след Деймън по крайбрежната улица и за пореден път се възхищавам на красотата на назъбената брегова ивица, девствените плажове и ясносините води. Сърцето ми се изпълва с благодарност заради възможността да живея в това невероятно място и да го наричам свой дом. Но изведнъж си спомням какво се случи преди година и половина и защо съм тук и приятната тръпка изчезва.