Алисън Ноел - Вечна

— Не е ли незаконно? — питам, съзнавайки, че звуча като лицемерна набожна крава, но той е толкова дързък и своеволен и до такава степен не зачита правилата, че…

— Храненето в ресторант е напълно законно — казва с усмивка, но усещам, че търпението му се изчерпва.

— Не става дума за хранене, а за залагане, хазарт или както там го наричате, знаеш много добре.

Но той се засмива и клати глава.

— Това са конни надбягвания, не бой с петли. Хайде.

Хваща ръката ми и ме повежда към открития асансьор.

— Но не трябва ли да си на двайсет и една?

— Не, на осемнайсет — измърморва разсеяно той, минава зад мен и натиска копчето за петия етаж.

— Добре, осемнайсет. А аз съм на шестнайсет и половина.

Той се навежда и ме докосва с устни.

— Правилата могат да се заобикалят, дори да се нарушават. Това е единственият начин човек да се позабавлява малко. Хайде, ела.

И ме повежда по коридора към голямо помещение, декорирано във всички нюанси на зеленото. Спира на входа и поздравява метр д отела като стар приятел.

— О, господин Огъст, радвам се да ви видя. Масата ви е готова. Моля, следвайте ме.

Деймън ми прави път и ние тръгваме през пълния с двойки салон. Виждам сами мъже, няколко женски компании, един баща със сина си — в целия ресторант няма нито едно свободно място. Най-после спираме до една маса, точно до прозореца, откъдето се открива великолепна гледка към пистата и зелените хълмове отвъд.

— Тони ще вземе поръчката ви след секунда. Да донеса ли шампанско, господин Огъст?

Деймън ме поглежда въпросително, после поклаща глава и се изчервява леко:

— Не, не днес.

— Разбирам. Предупреждавам ви, че остават пет минути до старта.

— Шампанско? — вдигам вежди, когато метрдотелът се отдалечава, но той свива рамене и разлиства програмата на гонките.

— Какво мислиш за Испанска муха? — поглежда ме и веднага уточнява със смях. — Става дума за кон, не за афродизиак.

Но аз съм така завладяна от атмосферата наоколо, че не отговарям. Очите ми шарят из помещението, не искат да пропуснат нищо. Салонът е огромен и въпреки това едва не се пръска по шевовете от народ. По средата на седмицата, по средата на деня дори. Всички тези хора са избягали от задълженията си, за да залагат. Един цял свят, за който не съм имала и най-малка представа. И не мога да не се запитам дали Деймън не прекарва всяка свободна минута тук.

— Какво ще кажеш, да заложим ли от твое име? — поглежда ме той и прави серия от отметки върху своя лист.

Поклащам отрицателно глава.

— Дори не знам как се прави.

— Мога да те запозная с всички подробности за конете и жокеите. Но понеже нямаме много време, защо не погледнеш списъка и не ми кажеш какво чувстваш? На мен винаги ми помага.

Слага пред мен списъка със състезаващите се коне, аз минавам по редовете и с изненада установявам, че три от имената ми говорят нещо, дори се подреждат на първо, второ и трето място.

— Ами, да речем, че Испанска муха победи, Акапулко излезе на второ място, а Синът на Буда застане на трето? — казвам, без никаква представа откъде ми изникна това в ума, но съм абсолютно убедена, че ще стане точно така.

— Да махнем Лъки и да сложим Буда на негово място — мърмори си под носа той, докато записва нещо. — И колко искаш да заложиш? Минимумът е два долара, но за максимума нямаш никакво ограничение.

— Два е добре — губя изведнъж увереността си и ми е жал, ако стане така, че съдържанието на портмонето ми остане тук.

— Сигурна ли си? — пита малко разочаровано той.

Кимам утвърдително.

— Доверявам се на интуицията ти, затова ще заложа пет. Не, нека ги направим десет.

— Не, не залагай десет. — Стисвам устни. — Имам предвид, че просто ги избрах от списъка, без да знам защо.

— Сега ще разберем. — Става от масата той, а аз се пресягам за портфейла си. Но той ме спира с жест: — Ще ми ги върнеш, когато спечелиш. Отивам да заложа. Ако дойде сервитьорът, поръчай каквото искаш.

— Ти какво искаш за себе си? — извиквам след него, но Деймън се движи толкова бързо, че гласът ми не успява да го догони.

През това време конете вече чакат пред вратичките си. Чува се изстрел и те се втурват навън от боксовете. Стрелкат се напред като тъмна мъгла, завиват към пистата и поемат в галоп към финиша. Скачам от мястото си и следя тримата си фаворити, които се борят за надмощие и пресичат финала в посочения от мен ред. И изведнъж се виждам да подскачам и крещя от радост.

— Божичко, спечелихме! Спечелихме! — обръщам се сияеща към Деймън, който се навежда и ме целува по бузата.