Алисън Ноел - Вечна

— Реших да разгледам града — отговаря неочаквано на въпроса, който още не съм задала.

И докато се чудя как да продължа, се появява Сабин. Двамата си подават ръка и аз казвам:

— Ъммм, това е Деймън. От едно училище сме.

Деймън е този, който кара дланите ми да се изпотяват, а стомахът ми да се свива. Той е всичко, за което мисля напоследък.

— Наскоро се е преместил от Ню Мексико — добавям с надежда да задоволя любопитството й, докато ни докарат колата.

— Къде в Ню Мексико? — пита Сабин и докато му се усмихва, не мога да не се запитам дали и тя усеща същото прекрасно чувство, което изпълва мен.

— Санта Фе — усмихва й се той.

— О, Санта Фе! Чувала съм, че това е много красив град. Винаги съм искала да го посетя.

— Сабин е адвокат и работи много — намесвам се от учтивост, но веднага забивам поглед в посоката, от която трябва да дойде колата точно след десет, девет, осем, сед…

— Ние се прибираме, но ще е чудесно, ако решите да се присъедините към нас — предлага любезно тя.

Поглеждам я ужасено, усещам, че паниката взема надмощие над разума ми, и се чудя как стана така, че пропуснах да отчета какво ще се случи. После отмествам поглед към Деймън и се моля да откаже поканата. Слава богу, чувам го да казва:

— Благодаря, но трябва да се върна вътре.

Вдига палец и посочва назад през рамото си. Очите ми следват посоката и стигат до една зашеметяващо красива червенокоса дама с най-блестящата черна рокля, която някога съм виждала, плюс обувки с високи токчета и без пети.

Тя се усмихва в отговор на натрапчивия ми поглед, но това не прилича на истинска усмивка. Просто леко повдига и завива нагоре крайчетата на блестящо розовите си устни, а очите й са прекалено далече, за да мога да видя какво става там. Но има нещо в изражението й, може би в накланянето на брадичката, което е толкова явно подигравателно, че бързо отмествам поглед от нея. Сякаш гледката на мен и Деймън, застанали един до друг, е изключително смешна.

Обръщам се към него и подскачам уплашено, когато се оказвам съвсем близо до него, а влажните му и леко раздалечени устни приближават на сантиметри от моите. Той прокарва пръсти по скулите ми, после зад ухото и изведнъж изважда оттам едно червено лале.

Когато идвам на себе си от изненадата, вече съм сама, а той тъкмо влиза в ресторанта със своята дама.

Взирам се в лалето, докосвам кадифените му червени листенца и се чудя откъде е могло да се вземе, особено сега, когато от пролетта ни делят цели два сезона.

И чак когато се прибирам в стаята си и оставам сама, си спомням, че червенокосата също нямаше аура.

Трябва да съм спала много дълбоко, защото когато чувам, че някой се движи из стаята, се чувствам толкова отпаднала и замаяна, че дори не мога да отворя очите си.

— Райли — измърморвам, — ти ли си?

Тя не отговаря и аз се сещам, че е решила отново да си прави шеги с мен. Само че този път съм прекалено изтощена за игричките й, хващам другата възглавница и покривам главата си с нея.

Но я чувам отново и проплаквам жаловито:

— Виж, Райли, страшно съм уморена, наистина. Съжалявам, че се държах лошо с теб, и съжалявам, ако съм те разстроила, но просто не мога да се занимавам с това в… — Вдигам възглавницата и отварям едно око, за да видя часа — в три и четирийсет и пет сутринта. Защо не се върнеш там, където се връщаш обикновено, и не отложиш номерата си за по-нормален час? Ако искаш, може да се появиш в онази рокля, която облякох за дипломирането си в осми клас. Обещавам, че няма да кажа на никого. Честна скаутска.

Само че, докато казвам всичко това, вече се разсънвам. Мятам възглавницата на пода, вглеждам се в сянката й, която седи на стола до бюрото и ми се смее, и се питам кое е толкова важно и спешно, че не може да дочака сутринта.

— Вече ти се извиних, нали? Какво искаш още?

— Можеш ли да ме видиш? — пита тя и се отдръпва от бюрото.

— Разбира се, че мо… — но спирам по средата на думата, защото разбирам, че това не е нейният глас.

Аз виждам мъртвите. Навсякъде. На улицата, на плажа, в моловете, в ресторантите, по коридорите, в училище, на опашката в бюфета и пред лекарския кабинет, макар че никога не съм ги срещала при зъболекаря. Но за разлика от призрачните образи, които дават по телевизията и във филмите, те не ме безпокоят и не искат помощта ми, не ме спират, за да си побъбрим. Най-много да ми се усмихнат и да ми махнат с ръка, когато разберат, че ги виждам. Като повечето хора, те също обичат да бъдат забелязвани.