Алисън Ноел - Вечна

Правя десен завой и може би за пръв път благодаря вътрешно на моите психически способности. Този път те определено ми помогнаха да омекотя шока от думите му.

— Защото, ако е така, е направо супер — продължава той. — Нали разбираш, тъй като и аз съм гей, не бих застанал срещу теб, нито ще те издам.

И се засмива нервно, в смисъл: сестро, малко ми е неудобно, но трябва да си го кажем, нали?

Но аз поклащам глава и натискам спирачките.

— Не можеш да си вадиш подобно заключение само защото не се интересувам от Деймън — казвам и осъзнавам, че говоря така, сякаш се оправдавам, а не ми се иска да изглежда по този начин. — Мен ме привличат други неща, не просто красивата външност, ясно?

Като топлото гъделичкащо докосване, дълбоките, блестящи като тлеещи въглени очи и изкусителния му глас, който кара светът в главата ми да замлъкне…

— Да не би да е заради Хевън? — пита той, готов да повярва, че не съм гей, но не и на обяснението.

— Не.

Стискам волана, заглеждам се в светофара и започвам да му се моля като на бог да си включи по-бързо зелената светлина, за да мога да оставя Майлс пред тях и да се свърши с това мъчение.

Но се оказва, че съм отговорила прекалено бързо, за да ми повярва.

— Ха! Знаех си! Знаех си, че е заради Хевън. Защото тя си го заплю. Не мога да повярвам, че се влияеш от разни заплюванки. Не разбираш ли, че си на път да изпуснеш златната възможност да изгубиш девствеността си с най-сексапилния тип в цялото училище, а може би и в целия свят само заради глупостите на Хевън?

— Твоите думи са глупости — тръсвам глава, докато завивам по неговата улица, поемам по алеята и спирам пред вратата му.

— Защо, да не би да не си девствена? — хили се той, очевидно е, че този разговор много го забавлява. — И да не ми кажеш досега!

Завъртам очи и прихвам, въпреки че отвътре ми кипи.

Той се заглежда в мен за миг, после хваща учебниците и тръгва към дома си. Пред вратата се обръща, колкото да каже:

— Надявам се Хевън да оцени каква добра приятелка има.

И така, петъчната вечер се отложи. Е, не самата вечер, а само плановете ни за нея. Отчасти, защото братът на Хевън, Остин, се разболя и тя бе единствена на разположение да се погрижи за него, и отчасти заради бащата на Майлс, който е луд по футбола и реши да заведе сина си на мач, да го облече в цветовете на любимия отбор и да го накара да крещи на стадиона като истински фен. Когато Сабин разбра, че ще съм си сама вкъщи, излезе от работа по-рано и предложи да ме заведе на вечеря.

Понеже знам, че не одобрява качулките и дънките, а пък исках да й доставя малко удоволствие след всичко, което прави за мен, реших да си облека красивата синя рокля, която тя ми купи наскоро. Качих се на обувки с високи токове, които според нея щяха да подхождат за случая. Сложих на устните си малко гланц (реликва от стария ми живот, когато се вълнувах от такива неща). После преместих личните си вещи от раницата в малка метална чантичка, тип портмоне, която отиваше на тоалета ми, и изтъргувах любимата си конска опашка за падащи на вълни руси букли.

И точно преди да отворя вратата и да сляза в хола, Райли цъфва зад мен и заявява:

— Точно така, време е да започнеш да се обличаш като момиче.

Това ме кара да подскоча и почти да ударя тавана от изненада и страх.

— Божичко, как ме уплаши! — изсъсквам и затварям вратата, за да не ме чуе Сабин.

— Знам — смее се тя. — Мога ли да попитам къде отиваш?

— В някакъв ресторант, нарича се таверна „Стоунхил“ или нещо подобно. В хотел „Сейнт Реджис“ — отговарям задъхано. Сърцето ми все още бие като побъркано.

Тя повдига вежди и кима.

— Охооо! Тузарска работа.

— Откъде знаеш? — Поглеждам я с любопитство, за да позная по погледа й дали е била там. Никога не ми казва какво прави в свободното си време.

— Знам много неща — засмива се тя. — Даже повече от теб.

Скача на леглото, бързо пренарежда възглавниците по свой вкус и се изтяга върху тях.

— Ами хубаво. Аз какво мога да направя по въпроса? — измърморвам, ядосана, че тя е облечена с абсолютно същата рокля и обувки като моите. Но понеже е четири години по-малка и доста по-ниска, изглежда, сякаш си играе с гардероба на мама.

— Не, честно, трябва по-често да се обличаш така. Защото колкото и да ми е неприятно да ти го кажа, обичайните ти дрипи не допринасят много за външния ти вид. Нали не мислиш, че Брандън би излязъл някога с теб, ако и тогава се обличаше по този начин?

Тя кръстосва крака и ме гледа нахално. Жива или мъртва, Райли изглежда като най-спокойния човек на света.