Алисън Ноел - Вечна

— Като споменах Брендън, знаеш ли, че той сега излиза с Рейчъл? Да, от пет месеца са заедно. Малко по-дълго, отколкото ти беше с него.

Свивам устни и започвам да тактувам с крак по пода, повтаряйки си наум любимата ми мантра: „Не й позволявай да те изкара от нерви. Не й позволявай…“

— И да видиш само, никога няма да повярваш, но те почти са стигнали до края. Сериозно, напуснаха рано–рано танците на бала в началото на учебната година — всичко е било планирано предварително, но после… — Тя спира за момент, изсмива се и изрича заговорнически: — Знам, че не бива да го казвам отново, но ще се изразя така: Брандън направи нещо много гадно, двамата се засрамиха и това развали всичко. Трябваше да бъдеш там и да ги видиш. Казвам ти, беше много смешно. Не ме разбирай погрешно, той страда за теб. Дори няколко пъти я нарече по погрешка с твоето име, но както се казва, животът продължава, нали?

Поемам рязко въздух, присвивам очи и наблюдавам ядосано как се излежава доволно в леглото ми като Клеопатра в носилката. Постоянно критикува живота ми, вида ми и на практика всичко в мен. Информира ме за бившите ми приятели — нещо, за което изобщо не съм я молила — и изобщо се държи като някакъв предпубертетен експерт.

Сигурно е много удобно да наминеш насам, когато си решиш, без да ти се налага да живееш долу, в калта и да си цапаш ръцете с ежедневието като всички нас.

Изведнъж ми кипва от нейните ненадейни посещения, които са си просто едни подли атаки. Дошли са ми до гуша. Иска ми се просто да ме остави на мира, да ме остави да си живея скапания живот без непрекъснатите й досадни коментари. Поглеждам я в очите и хвърлям стрелата си право в тях:

— Абе, вие нямате ли си там ангелско училище? Или са те изхвърлили заради злобата ти?

Тя ме стрелва ядосано с поглед, а очите й се превръщат в две малки цепки. В същия момент Сабин чука на вратата и пита:

— Готова ли си?

Продължавам да гледам Райли, предизвиквам я да направи нещо глупаво, нещо, което ще накара Сабин да се замисли за странните неща, които стават в тази къща. Но тя ми се усмихва мило и секунди преди да изчезне, казва:

— Мама и татко ти изпращат поздрави.

По пътя до ресторанта мисля само за Райли, за последните подметнати с подигравка в гласа думи. Колко подло и грубо беше от нейна страна да го изтърси ей така, мимоходом, и да изчезне. Откога я моля да ми каже нещо за мама и татко, поне да намекне, че са добре, но вместо да се смили над мен и да ми разкаже за тях, тя все го увърта, все мълчи и не ми обяснява защо и дали изобщо ще се появят.

Човек си мисли, че смъртта прави хората малко по-мили, по-добри. Но очевидно това не се отнася за Райли. Тя е точно толкова досадна, лигава и непоносима, колкото си беше и като жива.

Сабин оставя колата на пиколото и ние влизаме в ресторанта. В мига, когато виждам огромното мраморно фоайе, големите саксии с цветя и невероятната гледка към океана, изведнъж изпитвам съжаление за лошите мисли, които ми се въртяха в главата до този момент. Райли се оказа права. Това място наистина е голяма работа. Тузарско не, ами и отгоре. Страхотно е за срещи, естествено не с нацупената ти племенница.

Управителката ни отвежда до маса с красива покривка, свещник със запалени свещи и малки тумбести бурканчета за сол и пипер, които приличат на сребърни камъни. Сядам, оглеждам се и не мога да повярвам, че този град крие в себе си толкова очарователни места. Особено като го сравня с ресторантите, където обикновено съм ходила.

Но щом си го помислям, изведнъж се спирам. Няма никаква полза да сравнявам картините от преди и след инцидента, да си мисля как са били нещата тогава и как са сега. Въпреки че понякога, докато си около Сабин, е трудно да не сравняваш. Фактът, че е близначка на татко, ми напомня непрекъснато за него.

Тя поръчва червено вино за себе си, а за мен газирана вода. После отваряме менюто и си избираме вечеря. В мига, когато сервитьорката се отдалечава, Сабин прибира русата си, дълга до брадичката коса зад ушите, усмихва ми се мило и пита:

— Е, как вървят нещата? Училището? Приятелите? Всичко ли е наред?

Не ме разбирайте погрешно, аз обичам леля си и съм й признателна за всичко, което прави. Но фактът, че успява да се справи със съдебно жури от двайсет човека, не означава автоматично, че я бива в разговорите на маса. Не й го казвам, разбира се, поглеждам я и отговарям:

— Да, всичко е наред.

Добре де, може би и мен не ме бива много по тая част.