Алисън Ноел: Вечна

— Не подскачай така, де, може пък да му е приятно — свива рамене Майлс. — А, имай предвид, че довечера ще дойде у вас. Казах му да мине към осем.

— К–какво? — зяпвам срещу него и внезапно си припомням, че по време на целия обяд Хевън бе мислила какво ще си облече довечера, а Майлс се бе чудил наум дали ще има време да си направи изкуствен слънчев загар. Сега всичко си идваше на мястото. — Ами… Явно Деймън мрази футбола не по-малко от нас, поне така разбрахме от малката ни игра на въпроси и отговори, на която си играхме, преди да дойдеш.

Хевън се усмихва и ми прави реверанс — покритите с мрежести чорапи колене издуват полата от двете й страни.

— И понеже е нов и на практика не познава никого от другите, решихме, че можем да си го прикоткаме в нашата кочинка и да не го караме да търси други приятели.

— Но… — започвам и спирам веднага, защото не знам какво да кажа. Но знам с абсолютна сигурност, че не искам Деймън да идва у нас, нито довечера, нито никога.

— Аз ще дойда някъде след осем — обажда се Хевън. — Днес ще ходя на сбирка, но тя ще свърши до седем. Ще имам достатъчно време да отскоча до нас и да се преоблека. И, между другото, заплювам си мястото до Деймън в джакузито.

— А, не, не може — намусва се Майлс. — Няма да ти го отстъпя.

Но тя вече ни маха с ръка, завива по коридора към своята класна стая, като в последния момент се обръща и поглежда Майлс:

— Днес кои ще се събират?

Той отваря вратата на своята стая и й се усмихва.

— Днес е петък, значи е ред на дебелаците.

Хевън е пристрастена към всякакви сбирки на анонимни. За краткото време, през което я познавам, разбрах, че тя присъства на сбирките на анонимните алкохолици, наркоманите, пристрастените към тютюнопушенето, пристрастените към пристрастените, затъналите в дългове, пристрастените към хазарта, геймърите, другите със социалните фобии, клептоманите, колекционерите на ненужни вещи и сексуалните маниаци. Доколкото знам, днес ще се запознае за пръв път с маниаците на тема храна. Ще бъде интересно, си мисля, защото, висока сто петдесет и три сантиметра, слаба и гъвкава, с тяло като на балерина от музикална кутия, Хевън определено няма нищо общо с днешните анонимни маниаци. Нито пък с алкохолиците или с онези със заемите и хазарта, изобщо с нито една от тези групи. Просто е напълно пренебрегвана от своите самовлюбени родители и това я кара да търси любов и одобрение навсякъде, където би могла да ги получи.

Както и цялата работа с готическия рок. Истината е, че тя изобщо не си пада по него, вижда се ясно по начина, по който тя прескача по дисковете от песен на песен, вместо да се задълбочи във всяка една, и по това как постерите на нейните любими „Джой Дивижън“ висят безразборно по пастелнорозовите стени на стаята й — спомен от нейния не много отдавнашен балетен период (който настъпи малко след манията й по марковите дрехи и каталозите на „Джей Крю“). Но наскоро откри, че единственият начин да се открои в един град, гъмжащ от облечени в „Джуси“ блондинки, е да се облича като принцесата на мрака.

Само че не се получи толкова добре, както се надяваше тя. Първия път, когато майка й я видя с тези дрехи, въздъхна, грабна ключовете за колата си и потегли към фитнеса. А баща й се свърта толкова рядко вкъщи и стои толкова малко, че няма време да я огледа като хората. Малкият й брат, Остин, в началото се шашна, но после свикна. И понеже по-голямата част от децата в училище отдавна са изкушени от безумните образи на поведение и мода, които властват на екрана ма MTV през последните години, те най-често не й обръщат никакво внимание.

Но аз знам, че под всичките черепи, паяци и тежък рокерски грим се крие едно момиченце, което иска единствено да бъде забелязано, чуто и обичано, да получи внимание — нещо, което досегашните й превъплъщения не успяха да й осигурят. Така че, ако да се изправи пред пълна с хора зала и да сътвори някаква сълзлива история за мъчителната й ежедневна битка със своята пристрастеност, я кара да се чувства значима, коя съм аз, че да я съдя?

В предишния си живот никога не съм се мотала с хора като Майлс и Хевън. Нямах връзка с „трудни деца“, нито със странни деца или с такива, които са пренебрегвани от всички. Аз бях една от популярните, от групата на сладките, атлетичните, талантливите, интелигентните, богатите, обичаните, бях всичко това накуп. Ходех на танци, най-добрата ми приятелка се казваше Рейчъл (тя също беше мажоретка като мен) — също много популярна в училище, имах си дори и приятел. Казваше се Брандън и беше шестото поред момче, с което съм се целувала (първият се казваше Лукас, но го направих само защото исках да се изфукам, че не ме е страх, а останалите между тях, повярвайте, дори не си заслужава да ги споменавам). И въпреки че не съм се държала лошо с никого от онези, които не принадлежаха към нашата група, по-честно ще бъде да кажа, че просто не ги забелязвах. Нямах нищо общо с тях. И се държах, сякаш са невидими.