Алисън Ноел: Вечна

Чувствам се виновна пред Сабин. Чувствам се виновна, че животът й, заради който тя работи толкова много, се промени завинаги в деня, когато аз й се изтърсих на главата. Но понеже мама е единствено дете и всичките ми баби и дядовци са починали още когато съм била на две години, тя просто нямаше друг избор. Имам предвид, че трябваше или да живея с нея, понеже е сестра близначка на татко и единствен жив роднина, или да отида в приемно семейство, докато навърша осемнайсет. И въпреки че не знае нищо за отглеждането на деца, тя продаде апартамента си, купи тази грамадна къща, нае един от най-скъпо платените дизайнери в Ориндж Каунти да декорира стаята ми и всичко беше готово още преди да изляза от болницата.

Имам обичайните неща — легло, шкаф и бюро. Но имам и телевизор с плосък екран, огромен гардероб, в който се влиза като в стая, просторна баня с джакузи и отделна душ-кабина. Балконът е с възхитителна гледка към океана. Имам си собствен кабинет или стая за игри, както щеш го наречи, където има друг телевизор с плосък екран, минибар, микровълнова печка, малък хладилник, съдомиялна машина, стереоуредба, канапета, маси, пуф столове, абе… всякакви работи. Сега съм готова на всичко, за да може животът ми да си бъде както преди.

Сабин прекарва по-голямата част от времето си с други адвокати и ВИП персони, за които работи нейната фирма, и сигурно затова си мисли, че тия неща са задължителни или поне препоръчителни за всеки дом. Нямам представа защо е останала без деца. Дали защото работи непрекъснато и няма как да ги смести в графика си, дали защото просто не е срещнала още подходящия човек, или пък защото никога не е искала да има връзка. Или и трите накуп.

Човек би си помисли, че като съм медиум, би трябвало да ги знам тия неща. Но аз невинаги успявам да разгадая мотивите за постъпките на хората. Виждам само постъпките. Животът на човека минава през главата ми като поредица от образи, нещо като кадри на филмова лента, само че с размера на киноекран. Освен образите понякога виждам и странни символи, които трябва да разшифровам, за да разбера какво означават. Нещо като картите таро. Или като миналата година, когато трябваше да четем „Фермата“ на Джордж Оруел за самостоятелно занятие по английски.

Изобщо, мога да кажа, че не е толкова просто и често греша. Но когато това се случи, мога да проследя обратно кадрите и да помисля отново, защото някои образи имат повече от едно значение. Както онзи път, когато реших, че голямото разцепено на две сърце, което виждам, е разбито от любов, а през това време жената тупна на пода като круша и се оказа, че е получила сърдечен удар. Понякога се обърквам и едва успявам да свържа и подредя всичко. Но образите никога не лъжат.

В случая със Сабин не е нужно да си ясновидец, за да знаеш, че когато хората мечтаят за деца, обикновено мислят за повити в пелени бебета. Те си мислят за един малък вързоп, който носи радост, а не за синеока и русокоса тийнейджърка, висока метър и шейсет и два, притежаваща необяснима психична енергия и най-малко един тон емоционален багаж на гърба си. Ето защо се опитвам да си мълча, да се държа възпитано и да не й се мяркам много пред очите.

И нямам никакво намерение да й споделям, че всеки ден говоря с моята малка мъртва сестра.

Когато се появи за пръв път, аз бях още в болницата. Седеше на края на леглото ми, а вече минаваше дванайсет вечерта. В едната си ръка държеше цвете, а с другата ми махаше весело. Още не знам какво ме събуди тогава, понеже тя нито говореше, нито издаваше някакъв звук. Предполагам, че просто съм усетила присъствието й, промяната, която тя предизвика в стаята или по-скоро във въздуха.

В началото реших, че халюцинирам — още един страничен ефект от мъчителния курс на лечение, на който ме подлагаха. Примигах няколко пъти, разтърках очи, но когато ги отворих, тя все още беше там. Признавам, че изобщо не ми мина през ума да изпищя или да извикам за помощ.

Райли застана до мен, посочи гипсираните ми ръце и крака и се засмя. Смехът й беше беззвучен и на мен изобщо не ми стана приятно. Тя забеляза намръщената ми физиономия и веднага промени изражението си, вдигна вежди и ме погледна със съчувствие, сякаш ме питаше дали боли.

Свих рамене, все още малко разстроена от смеха й и силно развълнувана от присъствието й. И въпреки че не бях съвсем сигурна дали това наистина е тя, съмненията не ми попречиха да я попитам:

— Къде са мама, татко и Жълтурко?

Тя кимна към мястото до себе си, сякаш всички стояха там, но колкото и да се взирах, не можах да видя никой друг.