Алисън Ноел: Вечна

— А качулката ти? Свалена ли беше или на главата? — пита Хевън.

Замислям се и си спомням как покривам главата си, когато той тръгва към мен.

— Ами… на главата — казвам. — Да, определено беше на главата ми.

— Е, поне за това благодаря — измърморва тя и чупи кекса на две. Последното нещо, което искам сега, е да се състезавам с русокоса богиня.

Свивам се и отново забивам поглед в масата. Чувствам се неловко, когато хората говорят такива неща. Сигурно аз също съм ги говорила някога, но вече не.

— Добре де, ами Майлс? Той не е ли конкуренция? — питам, отклонявайки вниманието от себе си към човека, който би оценил по достойнство тази битка.

— Да. — Майлс прокарва предвзето ръка по късо подстриганата си кестенява коса и обръща към нас по-красивия си профил. — Не ме пренебрегвай, Хевън.

— Да, но според мен, напълно теоретично — изтръсква белите трохи от скута си Хевън, — Деймън и Майлс не са в един отбор. Което означава, че неговият номер „ах, не ми разбивай сърцето“ няма да мине там.

— Откъде знаеш от кой отбор е? — присвива очи Майлс и допива минералната си вода. — Откъде си толкова сигурна?

— Чела съм регистъра на гейовете в училището — отвръща тя и почуква с пръст по главата си. — И, повярвай ми, този приятел не фигурира там.

Деймън не само седя до мен в първия час по английски и шестия час по изобразително изкуство е, не беше точно до мен, при това аз дори не го погледнах, но мислите за него идваха отвсякъде, дори и от нашата учителка по изобразително, госпожа Мачадо, и те ми казаха всичко, което ми трябваше да знам, но се оказа, че е паркирал до моята кола. И въпреки че успях да се удържа и не видях от него нищо, освен страхотните му обувки, разбрах, че на безгрижните ми дни им е дошъл краят.

— Божичко, ето го! Точно до нас! — изписква високо Майлс, явно си пази онзи мелодичен шепот за по-вълнуващи моменти. — Забележи колата му. Не кола, а истински звяр — метално черно БМВ със затъмнени стъкла. Супер. Ама наистина, супер. Окей, ето каква е играта — ще отворя вратата на колата ти и случайно ще я ударя в неговата, за да имам претекст да се запозная с него.

Той се обръща към мен и ме поглежда въпросително.

— Недей да драскаш колата ми. Нито неговата. Не закачай ничия кола — клатя ядосано глава и вадя ключовете.

— Добре — нацупва се той. — Но да знаеш, че ми разбиваш мечтите. Все пак, моля те, направи си услуга и го огледай . После ме погледни в очите и ми кажи, че не ти се вие свят и не искаш да припаднеш.

Вдигам очи в знак на досада и се мушвам между моята кола и един фолксваген костенурка, паркиран под такъв ъгъл, че ми се струва, че иска да яхне моята миата. Точно когато се каня да отключа вратата, Майлс дърпа качулката от главата ми, сваля ми слънчевите очила и започва усилено да ми прави знаци с палец и глава да погледна Деймън, който изниква точно зад него.

И аз го поглеждам. Имам предвид, че не мога вечно да го отбягвам, нали? Така че поемам дълбоко въздух и поглеждам.

И изведнъж усещам, че не съм в състояние да говоря, да мигам или да се движа.

Оставам загледана в него и въпреки че Майлс започва да маха с ръце, да ме гледа настойчиво и да изпраща цялата гама от знаци, които може да измисли, за да прекратя мисията и да се върна в главния щаб — аз просто не мога. Искам да спра, защото в момента наистина приличам на откачалката, за която и без това всички ме мислят, но просто не съм в състояние. И не само защото Деймън е неопровержимо красив, с черна лъскава коса, която едва докосва раменете му и се вие изкусително около скулите му, но защото, когато ме поглежда, когато вдига слънчевите очила и среща погледа ми, аз се захласвам по дълбоките му бадемови очи. Виждам колко са черни, блестящи като живи въглени и странно познати. Виждам и миглите му — толкова дълги и гъсти, че приличат на изкуствени. А устните му! Устните му са сочни и зрели, със съвършена извивка като лъка на Купидон. Тялото му е стегнато, гъвкаво, а дрехите му са черни.

— Ъ–ъ, Евър! Ехо! Събуди се вече! — намесва се Майлс, обръща се към Деймън и се засмива нервно. — Извини приятелката ми, моля те. Тя обикновено не сваля качулката си.

Но аз продължавам да го гледам, защото не знам как да спра. Трябва да спра веднага. Но очите на Деймън фиксират моите, черното в тях става още по-черно, а устните му се извиват в пленителна усмивка.

Но това, което ме поразява, не е съвършената му красота. Бих казала, че няма нищо общо с нея. Всичко идва от пространството около него — като започнем от величествената му глава и стигнем до четвъртитите му черни обувки като на мотоциклетистите — целият е заобиколен от абсолютен вакуум.