Алисън Ноел - Синя луна

Срещам погледа му, но бързо извръщам глава. С Деймън трябваше да го предвидим. Трябваше да предположим, че Дрина не е последната.

— И така, представи си изненадата ми, когато идвам тук и намирам тази малка… вещица… свита до Деймън в нейния омагьосан кръг, докато сестра й обикаля града и се опитва да събере всичко необходимо за противоотровата до полунощ. — Той ме поглежда и се изсмива. — Между другото, справяше се доста успешно. Трябваше да почакаш. Не биваше да разкъсваш кръга. Тези двете заслужават повече доверие, но както вече казах, ти имаш склонност да се доверяваш на неподходящи хора. Както и да е. Тогава останах тук. Чаках да се появиш и да разкъсаш защитния кръг. Знаех, че ще постъпиш така.

— Защо? — поглеждам към Райни, която все още се крие в ъгъла, вцепенена от страх. — Каква защита осигурява той?

— Това би го убило — казва небрежно той. — Ако не беше разкъсала кръга, можеше да живее още няколко дни. Добре, че имах подръка противоотрова, за да го върна. И въпреки че това си има цена — бих казал, огромна цена — стореното е сторено, нали? Сега вече няма връщане назад. Няма. Връщане. Назад. Ти разбираш това от собствен опит, нали?

— Стига вече! — казвам през зъби и свивам юмруци.

Решавам, че е време да приключа с него. Да го разкарам оттук завинаги. Деймън вече е в безопасност, значи Роман не ни е нужен повече.

Но не мога. Струва ми се, че не е редно. Имам предвид… Деймън вече е в безопасност. Отпускам юмруци и го чувам да казва:

— Правилно, Евър. Няма защо да действаш импулсивно, въпреки че скоро ще се изкушиш и сигурно ще го направиш. Защото когато Деймън се възстанови напълно и ти го видиш такъв, какъвто искаш да бъде, страхувам се, че ще ти бъде много по-трудно. Ще разбереш, че никога няма да бъдете заедно .

Поглеждам го накриво, треперя цялата, но не искам да повярвам. Деймън ще живее, аз ще живея, какво може да ни раздели?

— Не ми ли вярваш? — поглежда ме той и вдига рамене. — Добре, тогава опитай и сама се убеди. Не че ме интересува. Приключих с верността си към Деймън още преди векове. Така че няма да се разплача, когато скочиш да го целуваш и той умре в ръцете ти.

Забелязва недоверието в погледа ми и усмивката му преминава в смях. Смее се толкова силно, че стените се разтрисат. Но после спира и всичко се успокоява.

— Лъгал ли съм те някога, Евър? Помисли добре. Ще почакам. Кажи, не съм ли бил винаги честен с теб? Е, може да съм ти спестил някои незначителни подробности, но аз съм си закачлив по природа, обичам да си правя шеги. И сега, когато открихме всичките си карти, ми се иска да ти се изясни, че вие двамата никога няма да бъдете заедно. Няма да има размяна на ДНК. И ако все още не разбираш, ще го кажа така — между вас няма да има размяна на никакви телесни флуиди. В случай че имаш нужда от допълнителни разяснения, това означава без целувки, без езици, без размяна на слюнки, не можете да споделяте един и същ еликсир, ах, щях да забравя, не можете да правите това, което правят двама влюбени в леглото. Накратко, не можете да правите нищо. Поне не един с друг. В противен случай Деймън ще умре.

— Не ти вярвам! — крещя разтреперана. Сърцето ми бие като барабан, дланите ми са потни. — Как е възможно това?

— Ами, не съм лекар, нито учен по професия, но съм се учил от най-големите световни умове — Алберт Айнщайн, Макс Планк, Исак Нютон, Галилео Галилей. Говорят ли ти нещо тези имена?

Свивам рамене, искам да престане да ме засипва с имена и да премине към същността.

— Най-просто казано, противоотровата спасява живота му, като блокира рецепторите, за да не могат да мултиплицират увредените и остарели клетки. Но сложих и няколко капки от кръвта ти, а това означава, че всяко по-нататъшно добавяне от твоя ДНК ще ги активира, ще задвижи отново целия процес и ще го убие. Няма нужда да минаваме по целия научен път, важното е да знаеш, че вие не можете да бъдете заедно. Никога повече. Разбра ли? Иначе Деймън ще умре. Вече знаеш, останалото зависи от теб.

Забождам поглед в земята. Какво сторих, за Бога! Как можах да постъпя толкова глупаво и да му се доверя? Почти не го слушам, когато казва:

— Ако не ми вярваш, иди при него и пробвай. Но когато всичко започне отново, не идвай да плачеш на рамото ми.

Погледите ни се срещат и аз потъвам в дебрите на съзнанието му, като онзи ден на масите за обяд. Усещам копнежа му по Дрина, копнежа му по Деймън, копнежа му по мен, моя копнеж по дома и знам, че сполетялото ме е резултат от тези чувства.