Алисън Ноел - Синя луна

Давам теста на господин Миноз и изтръпвам, когато пръстите ни се докосват. Кожата ми се допира съвсем леко до неговата, но това е достатъчно да науча за него повече, отколкото ми се иска. В главата ми като на филмова лента се изнизва цялата му сутрин — от закуската върху отрупаната с опаковки на полуфабрикати маса, сред които виждам листовете на ръкописа, върху който работи вече седма година, до настоящия момент. Виждам го да пее с цяло гърло „Роден да бягам“, докато рови из гардероба за чиста риза, после да отива до „Старбъкс“ да си купува чай „лате“, да се сблъсква с една симпатична русокоска, разливайки чая по ризата си, където се образува голямо, тъмно и изнервящо петно, но русокоската се усмихва и той моментално забравя за петното. За разлика от усмивката, която никога няма да забрави. Една фантастична усмивка, която… принадлежи на моята леля!

— Ще изчакаш ли да го проверя?

Кимам, въздъхвайки така, че на практика сменям целия въздух в гърдите си и се съсредоточавам върху червената му химикалка. Превъртам лентата, гледам сутрешната сцена още няколко пъти и всеки път идвам до едно и също ужасно заключение — учителят ми по история е запленен от леля ми Сабин.

Не, това не бива да се случва. Няма да позволя леля да се забърка с учителя ми. Вярно е, че и двамата са готини, млади и самотни, но това не означава, че трябва да станат гаджета.

Стоя там като препарирана, неспособна да дишам, продължавам да фиксирам химикалката и впрягам всичката си психическа сила, за да блокирам мислите в главата му, докато го наблюдавам, че оставя следа от малки червени точки на седемнайсети и двайсет и пети въпрос — точно, както го бях планирала.

— Само две грешки. Много добре! — усмихва се той и прокарва пръсти по петното на ризата си, защото си мисли не за моя тест, а дали ще има щастието да я види отново.

— Искаш ли да видиш верните отговори?

Разбира се, че не искам. Нетърпелива съм да се махна оттук възможно най-скоро, но не защото бързам да видя Деймън на масата за обяд, а за да не чувам мислите на учителя си.

Но знам, че нормалното е да проявя някакъв интерес, поемам дълбоко въздух, усмихвам се и кимам, в смисъл, че няма друго, което да желая повече от това. Той ми връчва листа с отговорите и аз възкликвам:

— Ах, да! Сбъркала съм датата.

И…

— Разбира се! Как можах да не се сетя?

Господин Миноз не се впуска в обяснения и анализи, кима сдържано, защото мислите му са заети с русокоската и е безутешен, сякаш тя е единствената жена в цялата вселена, с която никога няма да може да излезе. Надява се, че ако отиде утре на същото място и по същото време, ще може да я види пак.

По принцип интимните вълнения на учителите ме забавляват, но не и когато става дума за похотливите мисли на конкретен учител, свързани с конкретна жена, която ми е като майка.

Изведнъж се сещам, че преди два месеца видях Сабин да се вижда със симпатичен мъж, който работи в същата сграда, където работи и тя. И понеже Миноз работи тук, а Сабин — там, се успокоявам и решавам, че няма опасност двата ми свята да се сблъскат. Все пак, за да се подсигуря, решавам да кажа:

— Ъ-ъ-м, това беше чиста случайност.

Той вдига поглед към мен и бърчи чело, като се опитва да открие смисъла на казаното.

Знам, че отивам твърде далеч, и съзнавам добре, че това, което и да кажа, е на светлинни години от нормалното, но усещам, че нямам друг избор. Не мога да допусна учителят ми по история да започне да излиза с леля ми. Просто не мога.

Затова посочвам към петното на ризата му и добавям:

— Сещате се, нали, за госпожица „чай лате“. — Виждам изненадания му поглед и кимам. — Не мисля, че ще я видите отново. Тя не ходи често в този магазин.

И преди да кажа още нещо, което не само ще забие като свредел мисълта за нея в главата му, но ще потвърди веднъж завинаги съмненията му, че съм откачалка, мятам чантата на рамо и изтичвам към вратата. Забравям всичко и се запътвам към масите за обяд, където ме чака Деймън. Нямам търпение да го видя след тези три часа раздяла.

Но щом пристигам, не ме посрещат, както очаквах. На моето място до Деймън седи някакво непознато момче. Обсебил е до такава степен вниманието на Деймън, че той просто не ме забелязва.

Приближавам до масата. В същото време момчето казва нещо и всички избухват в смях. Не искам да ги прекъсвам, нито да се държа грубо, затова преглъщам и вместо на обичайното си място до Деймън, сядам срещу него.

— Боже, колко си забавен! — протяга се Хевън през масата и докосва новия по ръката. Усмихва се толкова широко, че веднага разбирам — новият й приятел, Джош, обявен от нея за „моята половинка“, в момента е напълно забравен.