Алисън Ноел - Синя луна

— Много изпусна, Евър. Той е толкова забавен, че Майлс забрави за пъпката си.

— Благодаря, че ми напомни — свива устни Майлс и пръстът му търси проклетата пъпка по брадичката. Но там няма нищо.

Той зяпва от изненада, вглежда се поред във всеки от нас и търси потвърждение, че слонската пъпка наистина не е там. Тайничко се питам дали моето докосване до нея на паркинга тази сутрин е причината за изчезването й. Ако е така, значи наистина мога да лекувам.

Тъкмо се каня да се поздравя, когато новото момче се обажда:

— Казах ти, че помага. Мехлемът е фантастичен. Запази го, може да ти потрябва пак.

Присвивам очи и се питам кога е успял да помогне на Майлс, след като го виждам за пръв път.

— Дадох му един мехлем — обръща се той към мен. — С Майлс сме в един клас по самоподготовка. Между другото, казвам се Роман.

Оглеждам подробно яркожълтата му аура. Краищата й трептят, разширяват светлия ореол и ми кимат приятелски. Връщам поглед на тъмносините очи, загорялата кожа, русите къдри и небрежно-елегантното облекло, взето като от страниците на моден журнал, и въпреки ослепителната външност, първата ми мисъл е, че трябва да бягам далече от него.

Когато ми хвърля една от онези леко небрежни усмивки, тип „ще те накарам да хлътнеш по мен“, толкова се ядосвам, че въздъхвам, изпълнена с досада.

— Ти трябва да си Евър — казва той и отдръпва ръката си. Чак сега забелязвам, че през цялото време е била протегната към мен в очакване да я поема.

Поглеждам към Хевън и разбирам, че е възмутена от грубостта ми, после към Майлс, но той е твърде зает с огледалото, за да ми обърне внимание. Но когато Деймън протяга ръка и ме стиска за коляното под масата, прочиствам гърло и се обръщам към Роман:

— Да, аз съм Евър.

Той ме заслепява с още една от онези усмивки, но аз не се впечатлявам. Единственият ефект е, че стомахът ми се свива на топка.

— Между нас има доста общи неща — казва той, което ме изумява, защото изобщо не мога да се сетя какви може да са тези неща. — По история седях два чина зад теб. Видях те да въздишаш, да се мръщиш пред листа и си помислих: ето едно момиче, което мрази историята толкова, колкото и аз.

— Аз не мразя историята.

Реагирам прекалено бързо, с явна отбранителна нотка, а това не минава незабелязано. Всички обръщат погледи към мен. Поглеждам към Деймън, търся от него подкрепа, потвърждение, че не съм единствената, която усеща злонамерената енергия, струяща от него към мен.

Но той само свива рамене и отпива от своята червена напитка, сякаш всичко е абсолютно нормално и не забелязва нищо нередно. Започвам да ровя в съзнанието на Роман, подслушвам стройния поток от безобидни мисли, малко незрели, но в общи линии добронамерени, и свивам устни. Значи проблемът е в мен.

— Така ли? — вдига той вежди и се навежда към мен. Значи ти доставя удоволствие това ровичкане в миналото, помненето на всякакви места и дати, вглеждането в живота на хора, живели преди векове? Наистина ли не те отегчава? Или все пак те отегчава до смърт?

Отегчава ме само когато тези места и дати са свързани с приятеля ми и шествековните му гуляи.

Но това не го казвам на глас, а само в ума си. Иначе свивам рамене и казвам:

— Всъщност се справих добре. Не беше трудно. Имам отличен.

Той кима. Очите му не изпускат моите нито за миг.

— Радвам се да го чуя — усмихва се накрая. — Миноз иска от мен да наваксам материала през уикенда. Искаш ли да ми помогнеш?

Поглеждам към Хевън и виждам, че очите й потъмняват, а аурата й става наситено зелена от завист. Обръщам поглед към Майлс, който е приключил с огледалото и пише съобщение на Холт, и накрая към Деймън. Той като че ли не ни забелязва, загледан в нещо, което аз поне не мога да видя. Съзнавам, че всички останали го харесват и аз трябва да му помогна, но въпреки това вдигам рамене и казвам:

— Сигурна съм, че нямаш нужда от помощ. Ще се справиш и сам.

Очите му срещат моите и колкото и да си повтарям, че няма нищо неестествено в него, усещам, че кожата ми настръхва и стомахът ми се свива. Той се усмихва, разкрива два реда безупречно бели зъби и казва:

— Благодаря ти за комплимента. Въпреки че не беше длъжна да го казваш.

— Какво става между теб и новия? — пита Хевън, когато останалите тръгват към клас.

— Нищо — тръсвам глава и хвърлям поглед към Деймън, Майлс и Роман пред нас, които говорят и се смеят като стари приятели.

— Хайде, стига — дразни се тя. — От километри се вижда, че не го харесваш.