Алисън Ноел - Синя луна

Завърта се на пети и тръгва към Хевън, която чака на входа.

— Какъв му е проблемът? — пита Деймън и вплита пръсти в моите. Очите му говорят, че все още е луд по мен въпреки вчерашното ми поведение.

— Утре му е премиерата и е полудял от притеснение. На брадичката му се е появила пъпка и, естествено, е решил да си го изкара на нас — отвръщам и виждам, че Майлс хваща ръката на Хевън и двамата тръгват към клас.

— Повече няма да говорим с тях — изрича той нарочно силно и поглежда през рамо към нас. — Ще им обявим стачка, докато престанат да се натискат пред нас или поне докато тази пъпка изчезне. Зависи кое ще се случи първо.

И аз усещам, че се шегува само наполовина.

Хевън се изсмива и подскача по коридора към вратата. Ние с Деймън завиваме към кабинета по английски и влизаме. Минаваме покрай Стейша Милър, която му се усмихва съблазнително и се опитва да ме спъне. Но тъкмо когато пуска раницата си на пътя ми с надеждата да ме направи за смях, виждам как раницата се вдига от пода и се стоварва върху коляното й. И въпреки че усещам болката й като своя, съм доволна.

— О-о-х! — изписква тя, разтривайки коляното си, и ме поглежда злобно, но няма как да докаже, че съм аз.

Обръщам й гръб, сядам на мястото си и се поздравявам за номера. Откакто Стейша ме накисна, че пия в училище, се опитвам да не я забелязвам, да стоя настрана от нея, но понякога… понякога просто не мога да се въздържа.

— Не биваше да го правиш — прошепва Деймън и се опитва да изглежда строг.

— Моля ти се! Нали ти настояваше да практикувам материализация? — казвам невинно. — Изглежда, че старанието ми най-после започва да дава плодове.

Той ме поглежда, поклаща глава и казва:

— Напротив, става още по-лошо, защото за твоя информация, това, което направи, се нарича психокинеза, а не материализация.

— Психо какво? — примижавам аз. Тези термини продължават да ме объркват, но, каквото и да е, беше забавно.

Той хваща ръката ми и се опитва да сдържи играещата по ъгълчетата на устните му усмивка.

— Мислех си… — Поглеждам към часовника. Девет без пет. Виждам господин Робинс да излиза от учителската стая. — За петък вечер. Какво ще кажеш да отидем на някое специално място? — усмихва се Деймън.

— Специално като Съмърленд ли? — поглеждам го с надежда аз. Очите ми се разширяват и пулсът ми забързва.

Душа давам да се върна на онова вълшебно място, онова измерение между измеренията, където мога да материализирам океани и слонове, да пренасям неща от едно място на друго, все едно, че ги нося в чантата си. Но без Деймън не мога да стигна дотам.

Той се усмихва и клати глава.

— Не, не в Съмърленд. Един ден ще отидем и там, обещавам, но сега имам предвид кино или хубав ресторант…

— В петък е представлението на Майлс. Обещах да отидем — казвам, осъзнавайки колко удобно забравих за дебюта на приятеля си, когато реших, че ще ходим в Съмърленд. Но щом чух за ресторанти и киносалони, изведнъж си спомних.

— Добре, а след представлението? — пита той, но вижда колебанието и стиснатите ми устни и разбира, че се каня да поклатя глава, затова бърза да каже: — Не, не. Просто ми мина през ума.

Поглеждам го нерешително. Трябва да приема, искам да приема. Чувам глас в главата ми да крещи: „Кажи — да! Кажи — да! Нали си обеща да го направиш? Сега е моментът — просто го направи! ПРОСТО! КАЖИ! ДА!“

Знам, че трябва да го направя, че обичам Деймън с цялото си сърце и че трябва да прекрача границата, но въпреки това се чувам да казвам:

— Ще видим.

И бързам да извъртя поглед към вратата. В същия миг господин Робинс влиза в стаята.

Когато четвъртият час най-после свършва, ставам и отивам при господин Миноз.

— Сигурна ли си, че си готова? — вдига той глава от купчината с листове пред себе си. — Ако ти трябват още няколко минутки, няма проблем, ще изчакам.

Поглеждам към листа в ръката си и се питам какво ли би направил, ако разбере, че съм свършила теста си за около четирийсет и пет секунди, след като ми даде бланката, а през останалите петдесет минути се правех, че пиша.

— Готова съм — казвам, сигурна, че е истина.

Едно от преимуществата да си медиум е, че няма нужда да учиш повече, защото знаеш всички отговори. И макар че понякога се изкушавам да реша теста безпогрешно за няколко секунди, обикновено се сдържам и правя една или две грешки, но не повече, защото не искам да насочвам вниманието на учителите към себе си.

Деймън ми го напомня всеки ден. Непрекъснато ме убеждава, че е изключително важно да не превъзхождаме другите, а да даваме вид на нормални, макар да е повече от очевидно, че не сме. Когато ми го каза за пръв път, не можах да се въздържа да не му напомня за огромното количество лалета, които произвеждаше в началото на запознанството ни. Но той ми каза, че се налагало да си позволи малко магия, за да ме очарова. Ако материализирал само по едно лале, щяло да мине много време, докато разгадая истинското значение на лалетата като символ на неумиращата любов, и можело да се окаже късно.