Алисън Ноел - Синя луна

— Като че ли никога няма да го преодолеем — въздъхва, обикаля извивката на брадичката ми и се навежда да ме целуне.

Устните му се спират поред на челото, носа и устните ми. И тъкмо когато очаквам целувката му, той стиска пръстите ми и се отдалечава. Излиза от стаята и на мястото, където бе седял допреди миг, се появява красиво червено лале.

Деймън е усетил колата на леля, която завива по нашата улица и приближава до къщата, но не това е причината да си тръгне.

Тръгна си заради мен.

Търсил ме е стотици години, откривал ме е във всичките ми прераждания, само за да е с мен.

Но всъщност ние никога не сме били заедно като мъж и жена.

„Онова“ никога не се е случвало между нас.

Сигурно всеки път сме стигали дотам, до прага на следващата крачка, били сме готови да консумираме любовта си, но бившата му съпруга е успявала да ме открие и да ме убие.

Този път победих аз, убих я с един добре премерен, точен, макар и слаб, удар в сърдечната й чакра и сега нищо и никой не може да ни раздели.

Освен аз самата.

Защото, въпреки че го обичам с цялото си сърце и искам да направя следващата крачка, не мога да спра да мисля за онези предшестващи шестстотин години.

И начинът, по който ги бе изживял той. (Лудешки, според собствените му думи.)

И хората, с които бе избрал да ги изживее. (Освен съпругата си Дрина е имал стотици други.)

И въпреки че не искам да си го призная, всичко това ме прави малко несигурна.

Добре, де, може би много несигурна. Моят мижав списък с момчетата, които съм целувала, изобщо не може да се сравни с неговите шествековни похождения.

И макар да осъзнавам колко глупаво е това и да знам, че Деймън ме обича от столетия, нищо не мога да променя. Сърцето и разумът невинаги са приятели.

В моя случай те почти не си говорят.

Всеки път, когато Деймън идва за поредния урок, аз изпадам в дълбоки размишления, започващи неизменно с: „Това е. Този път ще се случи.“ И всеки път го отблъсквам като най-голямата мръсница.

Истината е, че той не може да промени миналото си. Сам го каза. Това просто се е случило. Никой не може да промени миналото си. Никой не получава втора такава възможност. Няма връщане назад.

Единственото, което човек може да направи, е да продължи напред.

Точно това трябва да направя и аз.

Да направя огромна крачка напред, без да гледам зад гърба си, без да се колебая.

Да забравя миналото и да обърна поглед към бъдещето.

Колко много ми се иска всичко да беше така просто, както звучи.

— Евър?

Това е Сабин, вече изкачва стълбите, и аз се втурвам да оправям стаята. Бързо изваждам учебниците на бюрото, за да си помисли, че още уча.

— Не си ли легнала? — показва глава през вратата тя и въпреки че костюмът й е малко поизмачкан, прическата — клюмнала на една страна, а очите й са зачервени, аурата й сияе с красива приглушена зелена светлина.

— Тъкмо приключвах с домашните — избутвам лаптопа назад, сякаш досега съм работила с него.

— Вечеря ли? — обляга се тя на рамката на вратата и ме изглежда подозрително. Аурата й се приближава до мен. Тя е нейният портативен детектор на лъжата, въпреки че леля не го осъзнава.

— Разбира се — кимам, усмихвам се и правя всичко възможно да изглеждам искрена.

Мразя да лъжа. Особено Сабин. Тя ме приюти, когато цялото ми семейство загина в онази катастрофа. Знам, че не беше длъжна да го прави. Можеше да каже „не“, какво като ми е единственият жив роднина? И, повярвайте ми, знам, че през половината от времето й се иска да го бе казала. Преди появата ми животът й е бил далеч по-лесен.

— Имам предвид дали си хапнала нещо друго, освен тази червена течност — кима към бутилката с млечно червен сироп и странен възгорчив вкус, с който постепенно започвах да свиквам.

Което беше добре, защото, както ми каза Деймън, щеше да се наложи да я пия до края на вечността. Това не значи, че не мога да ям нормална храна. Просто не ми се яде. Моят нектар за безсмъртие ми осигурява всичко, от което се нуждае организмът ми. Без значение дали пия малко, или много, той винаги ме засища.

Но знам добре какво си мисли тя. Не само защото мога да чета мислите й, но и защото самата аз си го бях мислила. Преди да разбера тайната на Деймън, се ядосвах, докато го гледах как поднася храната до устните си и се преструва, че яде.

— Аз… ъ… хапнах преди час — отвръщам най-сетне и се старая да не извъртам поглед, нито да се свивам — обичайните доказателства, че лъжа. — С Майлс и Хевън хапнахме навън — добавям, за да обясня липсата на мръсни чинии в мивката, макар да знам, че прекалените подробности не са полезни — те са като червена светкавица, която изписва с ярки букви в небето: „Лъжкиня!“ Да не говорим, че Сабин е един от най-добрите адвокати в кантората и забелязва от километри фалша и измамата както в съда, така и извън него. Но тя пази дарбата си предимно за професионалния си живот. В личния предпочита да вярва.