Алисън Ноел - Страна на сенките

— Ах, ето я и моята палавница!

Той се плъзва до мен. Разрошената му руса коса е секси, очите му са сини като океана, а белите му зъби проблясват. Мързеливо протяга мускулестата си загоряла ръка и я подпира на вратата, точно пред мен. Нямам шансове да вляза в класната стая.

И това е напълно достатъчно да се вбеся и всякакви миролюбиви мисли да се изпарят от главата ми. Стържещ, изкуствен британски акцент и похотлив поглед, който обхожда тялото ми — и сякаш се превръщам в друг човек. Готова съм просто ей така, без причина, да го убия.

Обаче няма да го направя.

Обещах на Деймън, че ще издържа часа, без да прибягвам към насилие.

— И така, Евър, как мина уикендът ти? С Деймън насладихте ли се на това, че сте отново заедно? Оцеля ли той след теб… или не стигнахте дотам?

Стисвам юмруци до тялото си при образа, който в момента изгаря ретината ми: ако го ударя, от него ще остане само купчина прах и струпани върху нея маркови дрехи. Желанието да го направя е почти непреодолимо, независимо от даденото обещание.

— Защото ако сте, ако не си последвала съвета ми и въпреки всичко си извела стария динозавър на разходка, предполагам, че трябва да ти поднеса искрените си съболезнования — той кима с поглед, прикован в мен.

После снижава гласа си и добавя:

— Естествено, нямаш причини да се притесняваш. Няма да останеш сама дълго време. Веднага щом изтече подходящият период на траур, ще се радвам да заема мястото, освободено от него.

Съсредоточавам се върху дишането си, за да не си изпусна нервите. Бавно и твърдо оглеждам силната, почерняла от слънцето ръка, която препречва пътя ми. Само един добре премерен удар ще е достатъчен, за да я пречупи като съчка.

— Какво пък, по дяволите! Дори да си успяла да се сдържиш и да е оживял, само една дума — и съм твой! — Той се ухилва, а очите му ме галят толкова интимно, че започва да ми се повдига.

— Само едно нещо искам от теб — присвивам очи толкова силно, че светът покрай мен се превръща в размазано петно.

— Да се разкараш и да ме оставиш на мира!

— Боя се, че това няма да се случи, миличка! — Той се разсмива, оглежда ме и поклаща глава. — Освен това съм убеден, че искаш много повече. Но не се безпокой, ще чакам, колкото е необходимо. Само за Деймън се безпокоя. Впрочем ти също би трябвало да се загрижиш за това. От шествековните си наблюдения знам със сигурност, че той е нетърпелив човек. Обича наслажденията. Не се е случвало да чака нищо досега.

Преглъщам и се мъча да остана спокойна, като си напомням, че не бива да се хващам в капана му. Роман притежава необяснимата способност да открива най-слабото ми място.

— И определено знае как да използва уязвимостта ми.

— Не ме разбирай погрешно — винаги добре поддържаше фасадата. По време на бденията изглеждаше неутешим, винаги с черна траурна лента на ръкава… Обаче, Евър, и това е истината — преди дори да се е слегнала пръстта на гроба ти, той вече търсеше нещо — или по-скоро, някоя — да се утеши. Дори и да не ми повярваш, все пак имай предвид, че аз бях там през цялото време. Деймън не чака никого . И със сигурност никога не е чакал теб .

Поемам си дълбоко въздух и изпълвам ума си с думи, музика, математически уравнения, далеч по-сложни от онези, които съм в състояние да разбера. Правя това с единствената цел да заглуша думите му: жестоки стрели, прицелени право в сърцето ми.

— О, да! Видях със собствените си очи, м-да! — с усмивка той преминава на кокни жаргон, после се връща към британския акцент. — И Дрина го видя, това разби сърцето й. Макар, за разлика от мен — и за разлика от теб, определено — любовта на Дрина беше безусловна. Тя бе съгласна да го приеме обратно, без да задава въпроси — независимо къде е бил и какво е правил. Което, да си го кажем в очите, ти не би сторила.

— Това не е вярно! — извиквам с глас, толкова дрезгав, като че ли не съм го използвала досега. — Деймън е мой от момента, в който се срещнахме, аз… — млъквам, осъзнала прекалено късно, че не трябваше да казвам нищо. Безсмислено е да влизам в тази битка.

— Извинявай, скъпа, но грешиш. Деймън никога не е бил твой. Някоя и друга целомъдрена целувка, държане за ръце… — той свива рамене. Погледът му е подигравателен. — Ама наистина, Евър! Сериозно ли смяташ, че това жалко опипване може да задоволи такъв ненаситен, самовлюбен, обсебен от собственото си удоволствие тип като него? В продължение на цели четиристотин години?!

Преглъщам със затруднение и си налагам маската на спокойствие, каквото не чувствам: