Алисън Ноел - Страна на сенките

Стисвам устни и продължавам да гледам право напред. Иска ми се да можех да вляза в главата му и да видя мислите, които пази за себе си. Да разбера за какво наистина става дума. Независимо от начина, по който ме гледа, и от пренебрежителното му отношение (не било голяма работа, как ли пък не!) — казаното от него просто ми звучи безсмислено.

— Ами добре, чудесно тогава. Щом от това имаш нужда — супер, забавлявай се! — На свой ред свивам рамене, напълно убедена, че съвсем не е „супер“. Естествено, познавам го достатъчно добре, за да реша да го кажа на глас. — Как обаче смяташ да се придвижваш? Ако не си забелязал, намираме се в Калифорния. Не можеш да се добереш доникъде, ако нямаш кола!

Той ми хвърля развеселен поглед, явно се забавлява с избухването ми. Това далеч не е очакваната от мен реакция.

— Че какво му има на автобуса? Безплатно е.

Ахвам и започвам бързо да клатя глава, без да вярвам на ушите си. И откога си се загрижил за цената на каквото и да било, господин „правя милиони от залагания на конни надбягвания, а всичко останало си го материализирам“? Веднага след това осъзнавам, че съм забравила да спусна психическия щит над мислите си.

— Това ли е представата ти за мен? — Той рязко спира точно пред класната стая, наранен от необмислената обида. — Като за повърхностен, обсебен от материалното, самовлюбен глупак?

— Не! — отричам, бясно клатейки глава и стискайки ръката му.

Надявам се да съм достатъчно убедителна — независимо че донякъде бях сериозна. Само дето не беше в този лош смисъл, както си е помислил той. По-скоро като „приятелят ми има вкус за хубавите неща в живота“. Не в смисъл „приятелят ми е мъжкият вариант на Стейша“.

— Аз просто… — присвивам очи, като ми се иска да имам поне част от неговото красноречие. Въпреки това упорито продължавам: — Май просто не разбирам — свивам рамене. — И каква е тая работа с ръкавицата? — повдигам покритата му с черна кожа ръка.

— Не е ли очевидно? — поклаща той глава и ме дръпва към вратата.

Само че аз оставам на мястото си. Нямам никакво намерение да помръдна. Нищо не е очевидно. Не виждам абсолютно никакъв смисъл. Той спира с ръка на дръжката, вече не е просто леко засегнат. Явно истински съм го наранила:

— Помислих си, че засега е добро решение. Но може би ти предпочиташ изобщо да не те докосвам?

Не! Не това имах предвид! — Превключвам на телепатия в момента, в който се приближават няколко от съучениците ни, и му припомням колко трудно ни бе да избегнем досега на кожа до кожа през последните три дена. Преструвах се, че съм настинала — но ние двамата не боледуваме никога. Използвахме и други, още по-смехотворни методи за предотвратяване на контакта помежду ни, от които оставах едновременно разочарована и силно засрамена. Беше истинско мъчение. Да имаш такъв страхотен приятел, толкова секси и толкова невероятно привлекателен, но да не можеш да го докоснеш… агонията е направо ужасна.

— Зная, че не можем да рискуваме потта ми да попадне върху дланта ти, но все пак — не мислиш ли, че изглежда малко… странно? — прошепвам веднага, щом отново оставаме сами.

— Това не ме интересува — погледът му е открит, искрен и впит право в моя. — Въобще не ме интересува какво мислят другите. Единственото, за което ме е грижа, си ти!

Той стиска пръстите ми и отваря вратата със силата на мисълта си, след което ме превежда покрай Стейша Милър към чиновете ни. Макар да не съм я виждала от миналия петък, когато се пробуди от магическото влияние на Роман, съм напълно убедена, че омразата й към мен изобщо не се е изпарила. Подготвена съм да посрещна обичайната й тактика да пусне чантата си в краката ми, за да се спъна. Днес обаче тя пропуска да го стори, защото новият облик на Деймън отвлича вниманието й. Погледът й мързеливо обхожда тялото му от главата до петите, после пак.

Това, че ме пренебрегва, съвсем не е повод да се отпусна и да повярвам, че е приключила с мен. Истината е, че за Стейша никога няма да има край. Заяви го пределно ясно. Всъщност тя навярно е дори по-нахъсана и зла от обикновено, а този кратък отдих в момента е просто затишие пред буря.

— Игнорирай я — прошепва ми Деймън, като придърпва чина си толкова близо до моя, че ръбовете им на практика се застъпват.

Кимам, привидно съгласна. Знам обаче, че не мога да си позволя да го сторя. Колкото и да ми се иска да се преструвам, че е невидима, няма как да стане. В момента тя е пред мен и аз се чувствам напълно обсебена от този факт. Надничам в мислите й. Искам да видя какво се е случило помежду им — ако изобщо е имало нещо, разбира се. Знам, че Роман е отговорен за флиртуването, целувките и прегръдките им. Аз обаче нямах избор — бях там и гледах. Макар да знам със сигурност, че Деймън не контролираше нито едно от действията си… това не променя факта, че тези неща се случиха. Че устните му се притискаха към нейните, а ръцете му изследваха тялото й. И въпреки че съм почти сигурна, че не са стигнали по-далеч от това, бих се почувствала много по-добре, ако открия някакви доказателства в подкрепа на тази теория. Точно се каня да се гмурна по-надълбоко, когато Деймън стисва ръката ми и прошепва: