Алисън Ноел - Страна на сенките

Точно се каня да изтърся нещо — първото, което ми хрумне, само и само да наруша тишината, когато той ме поглежда. Очите му са толкова уморени, че му личи всяка от шестстотинте години, които е преживял.

— Роман — въздиша той и клати глава. — Не го разпознах. Нямах представа… — гласът му заглъхва, а погледът му помръква още повече.

— Не е имало как да разбереш! — възкликвам в желанието си да премахна вината, която явно чувства. — Ти бе под влияние на магията му още от първия ден! Вярвай ми, той беше планирал всичко идеално, успял бе да изтрие всички спомени.

Очите му внимателно оглеждат лицето ми, след което той става и се извръща. Загледан в океана със свити в юмруци ръце, пита:

— Нарани ли те? Преследваше ли те… стори ли ти нещо?

Поклащам глава:

— Не беше необходимо. Достатъчно бе да нарани теб, за да ме заболи.

Той се обръща към мен, очите му потъмняват. Чертите на лицето му се изопват, когато си поема дълбоко въздух и заявява:

— Всичко е по моя вина.

Зяпвам изумена. Не мога да си представя как може да вярва в нещо подобно — особено след онова, което му разказах. Скачам на крака и заставам до него:

— Недей да говориш глупости! Разбира се, че вината не е твоя! Чу ли изобщо какво ти казах?! — Клатя бясно глава. — Роман отрови еликсира ти и те хипнотизира ! Ти нямаш нищо общо с това, просто следваше наложените от него заповеди — нямаше контрол над действията си!

Само че той махва с ръка, за да ме прекъсне, преди още да съм довършила:

— Евър, не разбираш ли? Не става въпрос за Роман, нито за теб… това е карма . Възмездието за шест века, изживени егоистично.

Той кима с глава и се смее, но това не е смях, към който да се присъединиш с лекота. Точно обратното — смях, от който те побиват тръпки.

— След всичките тези години, през които те обичах и губех отново и отново, бях уверен, че именно това е наказанието ми за начина, по който бях живял. Нямах представа, че си умирала от ръката на Дрина. Но сега разбирам истината, която ми убягваше през цялото това време. Точно когато бях сигурен, че съм надхитрил кармата като те направих безсмъртна… Че ще успея да те задържа завинаги до себе си… Е, кармата се смее последна, нали? Може да имаме вечността, но ще я прекараме в размяна на погледи. Никога повече няма да се докоснем.

Протягам ръка към него, искам да го погаля и успокоя. Но я отдръпвам веднага, припомнила си, че именно невъзможността да се докосваме ни доведе до този разговор.

— Това не е вярно! — отсичам, приковала поглед в неговия.

От къде на къде наказаният да си ти, след като аз сгреших?

Не разбираш ли? — Поклащам глава, изнервена от странната му логика. — Роман беше планирал всичко! Той е бил влюбен в Дрина — обзалагам се, че ти си нямал никаква представа, нали? Бил е един от сираците, които си спасил от чумата във Флоренция по време на Ренесанса. Обичал я е през всичките тези векове, би направил всичко за нея. Само че тя не се е интересувала от него, защото е обичала единствено теб… а ти — само мен… И после, след като я убих, Роман решил да отмъсти на мен — само че го направи чрез теб. Искал е да почувствам колко боли да не мога никога повече да те докосна — точно както той никога вече няма да бъде с Дрина! И всичко се случи толкова бързо, че… — млъквам, осъзнала, че няма полза, той не чува думите ми.

Спрял е да слуша почти веднага след като си отворих устата. Убеден е, че вината е негова. Само че аз отказвам да се примиря. Не мога да му позволя да мисли така:

— Деймън, моля те! Не можеш просто да се предадеш! Това не е карма — аз съм виновна! Аз сбърках и направих ужасна, безумна грешка. Но това не значи, че не можем да оправим нещата! Трябва да има начин!

Хващам се за най-тънката сламка, разбира се. Насилвам се да покажа ентусиазъм, какъвто в действителност не усещам. Деймън стои пред мен — тъмен силует на фона на нощта. Топлината на тъжния му уморен поглед е единствената ни прегръдка.

— Изобщо не трябваше да се захващам — казва. — Не трябваше да създавам еликсира… трябваше да оставя нещата да се развият по естествения начин. Наистина, Евър, само помисли за резултата! Не е донесъл нищо друго, освен болка! — Той клати глава, а очите му са толкова тъжни и разкаяни, че сърцето ми се свива. — Все пак за теб има още време. Целият ти живот е пред теб — вечност, през която можеш да бъдеш, която поискаш. Да правиш каквото искаш. Аз обаче… — свива рамене, — съм омърсен. Мисля, че резултатът от покварата на тези шестстотин години е видим за всички.