Алисън Пиърсън: Скъпа, няма не мога

Така че, вече ви е ясно, преди да бях станала достатъчно голяма, за да разбера какво означава да си жена, вече знаех, че жените се делят на две категории: истински майки, жертвоготовни майсторки на ябълкови пайове и ревностни чистници на мивки и вани, и тези от другия вид. На трийсет и пет годишна възраст вече знаех точно към кои се числя и предполагам, че това, което правя сега в малките часове на 13 декември, да налагам пайове с плодове и стафиди, докато не заприличат на домашно приготвени, е доказателство за това. Преди жените имаха навика да правят домашни пайове и да имитират оргазми. Сега се оправяме с оргазмите, но трябва да имитираме домашни пайове. И това наричат прогрес.

— По дяволите, по дяволите! Къде е скрила ситото Пола?

— Кейт, какво си мислиш, че правиш? Часът е два през нощта.

Ричард стои на прага на кухнята и примигва на светлината. Рич с неговата пижама „Джърмин Стрийт“, мека и пухкава от многото пранета. Рич с неговото необятно английско благоразумие и изтъркана доброта. Бавният Ричард, както го нарича американската ми колежка Канди, тъй като работата в неговата фирма за етична архитектура е почти на замиране, като освен това близо половин час изхвърля кофата с боклука и все ми повтаря да намаля темпото.

— По-спокойно, Кейт, приличаш на онази панаирна въртележка. Как се наричаше? Онази, на която пищящите хора цяла вечност стоят прилепени на едната страна, докато проклетото нещо продължава да се върти?

— Центробежна сила.

— Знам това. Исках да кажа как се нарича самата въртележка.

— Нямам представа. Стената на смъртта?

— Именно.

Разбирам какво има предвид. Не съм толкова зле, за да не мога да схвана, че в живота има и други неща, освен фалшифицирането на сладкиши посред нощ. Умората на дълбоководолаз, пътуването до дъното на пълното изтощение — откакто се роди Емили, да си призная, не съм излизала от това състояние. Пет години живот в оловния костюм на недоспиването. Но какъв избор имам? Да отида днес следобед в училището и най-безсрамно да тръсна на масата с лакомствата кутия луксозни сладки от „Сейнзбъри“? После към „майката, която вечно отсъства“ и „майката, която крещи“ Емили може да добави „майката, която не си направи труда“. След двайсет години, когато арестуват дъщеря ми заради опит да проникне в Бъкингамския дворец с цел отвличане на краля, криминалните психолози ще излязат по новините и ще кажат: „Приятели твърдят, че психичните проблеми на Емили Шаток започнали на един коледен концерт в училище, когато майка й, бледа сянка в живота на момичето, я изложила пред съучениците й.“

— Кейт. Ехо?

— Трябва ми ситото, Ричард.

— За какво?

— За да наръся пудра захар върху пайовете.

— Защо?

— Защото цветът им е твърде равномерен и всички в училището ще познаят, че не съм ги правила аз, ето затова.

Ричард запримигва бавно като Стан Лаурел, забъркал поредната каша.

— Не питам за пудрата захар. Защо готвиш, Кейт, да не си полудяла? Върна се от Щатите само преди три часа. Никой не очаква от теб да приготвиш каквото и да било за коледния концерт.

— Добре, аз очаквам. — Гневът в гласа ми ме сварва неподготвена и забелязвам как Ричард трепва. — Така че къде е скрила проклетото сито Пола?

Изведнъж Ричард ми се вижда състарен. Вертикалната черта между веждите на съпруга ми, която някога приличаше на забавна удивителна, неусетно за мен е станала по-дълбока и сега прилича на решетка с пет пречки. Моят хубав забавен Ричард, който едно време ме гледаше така, както Денис Куейд гледаше Елън Баркин в онзи филм, сега, след тринайсет години равноправно партньорство и взаимна подкрепа, ме гледа както опитното зайче гледа учения; със съзнанието, че подобни опити са необходими за благото на човешкия прогрес, но и някак си умоляващо.

— Недей да викаш — въздъхва той, — ще ги събудиш. — Една ръка в пижама на пастелни райета сочи към горния етаж, където спят децата. — Както и да е, Пола не го е скрила. Трябва да престанеш да я обвиняваш за всичко, Кейт. Ситото стои в чекмеджето до микровълновата.

— Не, стои точно тук, в шкафа.

— Не, не стои там от 1997 година. Мила, моля те ела да си легнеш. След пет часа трябва да ставаш.

Гледката на Ричард, който отива да си легне, ме изпълва с копнеж да го последвам, но не мога да оставя кухнята в това състояние. Просто не мога. Стаята носи следите от тежка битка. Насред трапезарията лежат един шрапнел от лего и няколко осакатени Барбита — една без крака, друга без глава — които си правят нещо като пикник на карираното ни тартаново килимче за излети, по което още не са изчистени зелените петна от последното ни излизане до Праймроуз Хил през август. До стелажа за зеленчуци има купчинка стафиди, за които съм сигурна, че стоят там от сутринта, когато тръгнах за летището. Някои неща са се променили през отсъствието ми; половин дузина ябълки са добавени в голямата стъклена купа върху чамовата маса до портала към градината, но никой не се е сетил да изхвърли старите плодове под тях и крушите на дъното са започнали да пускат лепкав кехлибарен сироп. Докато ги изхвърлям една по една в кофата за боклук, потръпвам от съприкосновението със загнилото месо на плодовете. След като измих и подсуших купата, внимателно избърсвам ябълките и отново ги слагам вътре. Цялата операция ми отнема може би около седем минути. После се заемам да забърша плота от неръждаема стомана, но вследствие на търкането се разнася неприятна миризма. Подушвам кърпата. Лигава от бактериите, от нея се излъчва сладникавата противна воня на загнили дръжки във ваза. Колко точно полускапан трябва да бъде един парцал, преди някой в тази къща да реши да го изхвърли?