Алисън Ноел - Нощна звезда

Поклащам тъжно глава и прибирам дългата си руса коса зад ушите. Усещам, че бузите ми са пламнали. Всеки път, като стигна до тази част, така се вълнувам, че направо се задъхвам.

— Даже я попитах защо ми е да пазя дарбата си в тайна, ако единствената ми цел беше да привлека вниманието на околните. Стигнах дотам да я моля да се заслуша в собствените си аргументи, в които няма и капчица логика. На практика ме обвини, че съм измамница!

Затварям очи и се намръщвам. Спомням си случката толкова ясно, все едно става в момента пред очите ми. Сабина се втурна в стаята ми на сутринта след смъртта на Роман, когато бях изгубила всякаква надежда, че някога ще се сдобия с противоотровата и ще бъда с Деймън. Изобщо не ми даде възможност да се разбудя, да си измия лицето и зъбите… Присви сините си очи, пълни с праведен гняв, и се нахвърли върху мен с думите: „Евър, не смяташ ли, че ми дължиш обяснение за снощи?!“

Тръсвам глава и пропъждам спомена от ума си. После поглеждам Деймън:

— Защото според нея няма такова нещо като медиуми, предсказания, екстрасензорни възприятия и така нататък. Никой не е в състояние да надзърне в бъдещето. Онези, които твърдят обратното, са банда алчни безскрупулни мошеници — като мен! А аз самата съм се замесила съзнателно в престъпна схема за измами в мига, в който за пръв път гледах на някого. И ако случайно не знаеш, за това си има законови наказания, както тя с удоволствие ми обясни.

Очите ми са разширени, ноздрите ми потрепват, както първия път, когато разказах това на Деймън.

— А снощи, когато има нахалството отново повдигне въпроса, я запитах дали познава добър адвокат. Нали уж толкова съм го загазила…

Въздишам при мисълта колко зле го прие.

С пръстите на едната си ръка започвам да подръпвам нервно ръба на бялата си памучна рокля, а с другата крепя отворената бутилка еликсир на коляното си. Казвам си да се успокоя, да си поема въздух и да забравя за това. Обсъждахме го вече поне милион пъти и всеки път само се изнервям още повече.

Докато аз гледам през прозореца, Деймън намалява скоростта и пропуска една възрастна жена, която носи дъска за сърф в едната си ръка и кучешка каишка в другата. Кучето, златист лабрадор, много ми напомня на моя Жълтурко с неговите щастливи кафяви очи, бясно махане на опашката и златиста козина. Обръщам се на седалката си, за да го видя по-добре, и отново ме пронизва познатата болка, която ми припомня всичко, което изгубих.

Деймън премества крака си от спирачката на газта и ме връща в настоящето.

— А обърна ли й внимание, че именно тя те запозна с Ава и ти така започна работа в „Мистикс & Муунбиймс“?

Кимам, докато наблюдавам в страничното огледало кучето, което все повече и повече се смалява.

— Казах й го снощи и знаеш ли какво ми отвърна тя?

Поглеждам го и разигравам сцената в ума си, така че да я види и той. Сабина, застанала до кухненския плот, пред купчината зеленчуци, които се кани да измие и да нареже. Аз, облечена в дрехи за джогинг, се насочвам към вратата с желанието поне тази вечер да се измъкна без излишни скандали. Намеренията и на двете ни бяха осуетени от поредната развихрила се схватка, която тя започна — петнайсети рунд на битката между нея и мен.

— Каза, че това било шега и целта била просто да се позабавляваме. Не трябвало да го вземам насериозно.

Каня се да продължа тирадата си, защото изобщо не съм приключила, но той ме прекъсва:

— Евър, ако има едно нещо, което със сигурност съм научил за всичките шестстотин години, това е, че хората мразят промените почти толкова, колкото и да застрашаваш вярванията им. Само помисли какво се случи с моя беден приятел Галилео. Заклеймиха го за това, че имаше дързостта да подкрепи теорията на Коперник — че Земята не е център на Вселената! Заподозряха го в ерес, преследваха го, съдиха го, принудиха го да се откаже от идеите си. Прекара остатъка от живота си под домашен арест, а в крайна сметка, както всички днес знаем, беше напълно прав! В сравнение с него ти се отърва доста леко.

Засмива се, а погледът му направо ме моли да погледна по-ведро на нещата и също да се засмея. Аз обаче още не съм готова за това. Някой ден може и да ми изглежда смешно, но засега това е част от едно твърде далечно бъдеще.

— Повярвай ми, тя опита тактиката на домашния арест, само че аз няма да се примиря с подобно нещо — заявявам и поставям длан върху неговата, при което ясно усещам енергийното поле, трептящо помежду ни. — Толкова е несправедливо аз да приемам нея и черно-белия свят, в който живее, а тя дори не ми дава възможност да й обясня. Не желае да се опита да види нещата от моя гледна точка. Направо ме обявява за прекалено емоционална, нещастна и откачена тийнейджърка само защото притежавам дарба, която не се вписват в тесногръдите й представи! Всъщност понякога така ме влудява, че…