Алисън Ноел: Нощна звезда

Тя винаги се появява, за да ускори смъртта ми. Няма причина този път да е било различно. През лицето му минава мрачна сянка, пръстите му играят неспокойно — ясен знак, че се чувства неудобно. Аз обаче не искам да оставя нещата така.

— Добре, разкажи ми как го е направила този път? Бутнала ме е на пътя на някоя карета ли? Или от някоя скала? Или ме е удавила в близкото езеро? А може този път да е измислила нещо различно.

Той ме поглежда в очите. Явно предпочита да не ми отговаря, но с право си дава сметка, че няма да се откажа, и отвръща:

— Няма да навлизам в подробности. Ще ти кажа само, че никога не се е повтаряла.

Въздиша тежко, изражението му е мрачно и многозначително.

— Може би защото твърде много й харесваше, наслаждаваше се на възможността да измисля нови начини, да си играе на изобретателна. — Лицето му трепва. — А и предполагам, че не е искала да заподозра нещо. Евър, виж… Онова, което видяхме преди малко, бе невероятна трагедия, но в крайна сметка аз те обичах и ти ме обичаше. Докато бяхме заедно, се чувствахме щастливи и благословени. Беше прекрасно.

Извръщам поглед настрани. Решена съм да разбера, да преживея случилото се, но още е рано за това. В момента не съм в състояние.

— Ще ми го покажеш ли някой ден? — обръщам отново лице към него.

Виждам обещанието в погледа му, а после той добавя:

— Да, но първо ще го редактирам, става ли?

Кимвам. Раменете и челюстта му се отпускат облекчено. Сигурна съм, че за него е било също толкова тежко, колкото и за мен.

— Какво ще кажеш да минем без повече изненади? Можем да отидем на някое по-весело място.

За миг оставам безмълвна. Толкова съм потънала в мислите си, че все едно той не е до мен.

Гласът му ме изкарва от вцепенението:

— Ей, виж — тъкмо стигнаха до хубавата част. Какво ще кажеш да се превърнем в тях?

Поглеждам към екрана, където една напълно различна моя версия се усмихва сияйно. В тъмната ми лъскава коса проблесват фиби със скъпоценни камъни, изработени специално, за да подхождат на прекрасната ми смарагдовозелена рокля. Държа се толкова уверено, толкова съм сигурна в красотата си, привилегированото си положение, правото да мечтая, да получа всичко, което искам, да имам всеки, когото пожелая… включително този красив непознат, когото съм срещнала току-що. Мъжът, пред когото всичките ми ухажори бледнеят, изглеждат скучни и безинтересни.

Това мое „аз“ е пълна противоположност на другото, което видях преди малко. Толкова са различни, че ми е трудно да повярвам, че става въпрос за един и същи човек. И макар да смятам много скоро да посетя отново другото си „аз“, засега то може да почака. Дойдохме тук, за да се насладим на последния безгрижен ден от лятото, и точно това смятам да направя.

Ставаме от дивана и ръка за ръка се отправяме към екрана. След миг вече сме в него, сливаме се с персонажите и се превръщаме в част от сцената.

Парижката ми рокля е заменена от друга, пак наситенозелена. Устните ми леко бръсват челюстта на Деймън, езикът ми се плъзва по кожата му… После се завъртам, повдигам полите на роклята си и го повеждам навътре, към най-тъмната част на градината, там, където никой не може да ни открие — нито баща ми, нито слугите, нито ухажорите или приятелите ми…

Искам само едно: да прегръщам и целувам този красив непознат, който винаги изниква от нищото, който сякаш знае какво мисля, който разпалва пламъка в мен от първия момент, когато погледите ни се срещат. От мига, когато за първи път надникна в душата ми.

— Не трябва ли след малко да тръгваш за училище?

Завивам капачката на бутилката с еликсира и поглеждам към кухненската маса, където седи Сабина. Дългата й до раменете руса коса е внимателно прибрана зад ушите, гримът й е съвършен, костюмът — чист и изгладен, без една гънка. Чудя се какво ли е да бъдеш като нея. Какво е усещането да живееш в един толкова подреден свят, където всичко е толкова добре разчетено и ясно определено, всеки проблем си има логично разрешение, всеки въпрос — научнообоснован отговор, а всяка дилема може да бъде сведена до ясна присъда: виновен или невинен. Свят, в който всичко е или черно, или бяло, без оттенъци на сивото.

Някога, много отдавна, и аз живеех в този свят. Вече почти не го помня, а и сега, след всичко, на което бях станала свидетел, не мога да се върна там.

Тя продължава да се взира в мен със строго лице и мрачно свити устни. Кани се да повтори въпроса си, но аз я прекъсвам с думите: