Алисън Ноел: Нощна звезда

Вдигам очи към неговите и по премрежения му поглед веднага разбирам, че е съгласен. Павилионът е прекалено голямо изкушение. Това е единственото място, където можем да се докосваме без енергийният щит да ни пречи; където кожата ни може да се допира, ДНК-то ни да се смесва, без животът и душата на Деймън да са изложени на заплаха.

Само там е възможно да се потопим в друг свят, в който не ни грозят опасностите от реалния. Вече не негодувам толкова остро срещу ограниченията в живота ни, дори не им обръщам кой знае какво внимание. Зная, че те са резултат от избора, който направих, единственото правилно решение. Ако не бях накарала Деймън да пие от еликсира на Роман, днес той нямаше да е тук с мен. Само така можех да го спася от вечното заточение в Шадоуленд. Затова съм щастлива да усещам допира му, независимо под каква форма.

Все пак, след като знам, че има място, където мога да получа много повече, съм решена да отида там, а и моментът е подходящ.

— Ами тренировките? Утре започваме училище. Не искам да те свари неподготвена. — Той се опитва да постъпи правилно, благородно, макар да му е ясно, че в крайна сметка ще се озовем в павилиона. — Нямаме представа какво е замислила, затова трябва да се подготвим за най-лошия възможен сценарий. Освен това трябва да ти покажа и тайчи. Ще се удивиш колко помага за балансирането на енергията, да се заредиш отново…

— Сещаш ли какво друго може да ме зареди с енергия?

Усмихвам се и преди да му дам възможност да отговори, притискам устни към неговите. Чакам да каже думите, за да отидем там, където можем да се целуваме наистина.

При топлината на погледа му по тялото ми се разлива онази гореща тръпка, която само той може да събуди.

— Добре. Печелиш. Май винаги става така, нали?

Усмихва се, а в очите му танцуват радостни пламъчета. Стисва ръката ми и затваря очи. Двамата преминаваме през трептящия воал от мека златиста светлина.

Приземяваме се в средата на полето от лалета. Обграждат ни хиляди великолепни червени цветове. Нежните им венчелистчета проблясват на фона на вечната сияйна омара, а дългите им зелени стъбла се полюшват на вятъра, който Деймън току-що прояви.

Двамата лежим по гръб, загледани в небето. Материализираме облаци и им придаваме форма на различни животни и предмети. Достатъчно е само да си ги представим и те се появяват. После ги разпръсваме и влизаме в павилиона. Отпускаме се един до друг на големия бял диван. Тялото ми потъва сред възглавниците, а Деймън се гушва до мен и протяга ръка към дистанционното.

— И така, откъде да започнем? — пита ме той.

От начина, по който повдига вежди, разбирам, че изпитва същото нетърпение като мен. Свивам крака, облягам глава на дланта си и го поглеждам закачливо.

— Хмм… труден въпрос. Ще ми кажеш ли пак какви са вариантите?

Пръстите ми се прокрадват под тениската му. Зная, че съвсем скоро ще мога да го докосна наистина.

— Ами можем да посетим парижкия ти живот. И без това си облечена като за там.

Той се усмихва, а погледът му се задържа върху дълбокото деколте на роклята ми. После отново вдига очи към моите.

— А може да изберем и пуританския живот, макар че, ако трябва да съм честен, никога не съм го харесвал особено…

— Чудя се дали причината е в облеклото. Всички тези тъмни развлечени дрехи, високи яки и прибрани коси.

Спомням си грозните рокли, които носех тогава — колко неудобни бяха и как платът драскаше кожата ми. Да, и аз не харесвах онези времена.

— Защото, ако е така, със сигурност много си харесвал лондонския ми живот, когато бях разглезената дъщеря на заможен земевладелец, а гардеробът ми бе пълен с бляскави, дълбоко деколтирани тоалети. А, да, да не забравям и купищата невероятни обувки…

На мен лично този стил на живот много ми допадаше, най-малкото заради простотата на ежедневието ми, лишено от драми, с изключение на онези, които сама си създавах.

Погледът му изпива лицето ми, ръката му нежно гали бузата ми. Енергийният воал упорито трепти около нас, но не за дълго — само докато си изберем сцена.

— В интерес на истината, най-силно си падам по Амстердам, когато аз бях художник, а ти — моята муза…

— И през по-голямата част от времето бях полугола, покрита само с дългата си червена коса и малко коприна. — Тръсвам глава и се разсмивам — въобще не съм учудена от избора му. — Сигурна съм обаче, че не затова предпочиташ тази сцена, нали? Трябва да е просто съвпадение. Искам да кажа, че гледаш на нещата преди всичко от художествената им страна…