Алисън Ноел: Нощна звезда

— Днес Деймън ще ме закара на училище. Ще дойде всеки момент.

Забелязвам, че цялото й тяло се напряга само при споменаването на името му. Тя продължава да го обвинява за внезапното ми падение, макар че в онзи ден той въобще не се бе приближавал до магазина.

Сабина кимва и бавно ме оглежда. Обръща внимание на всяка подробност, внимателно отбелязва и преценява всяко нещо — от главата до петите ми. Накрая вдига поглед и започва отначало. Очевидно търси някакво лошо предзнаменование, някаква лампичка, сигнализираща, че предстои да се случи нещо лошо. Издайнически знаци, за които бе чела в своите книги за отглеждане на деца. Няма нищо такова, разбира се. Пред нея стои едно младо момиче с леко загоряла кожа, руса коса и сини очи, с бяла лятна рокля и боси крака.

— Надявам се тази година да нямаме повече проблеми — казва тя и поднася чашата с кафе към устните си, като ме наблюдава.

— Какво точно искаш да кажеш? — питам аз.

Мразя сарказма, който така лесно се промъква в гласа ми, но наистина съм уморена от това винаги да ме поставя в отбранителна позиция.

— Мисля, че много добре знаеш.

Устните й са плътно стиснати, челото й е смръщено. Поемам дълбоко дъх, като се опитвам да не направя физиономия.

Разкъсвам се между тъгата, че се стигна дотук — ежедневните обвинения, които не могат да бъдат лесно забравени, — и гнева, породен от отказа й да вярва на думите ми, да приеме, че казвам истината, че съм такава и няма да се променя.

Въпреки това само свивам рамене:

— Е, сигурно ще се зарадваш, като ти кажа, че вече не пия. Спрях почти веднага, след като ме наказаха, най-вече защото не ми действаше добре. Освен това, дори да не ми вярваш, пиенето притъпяваше дарбата ми.

Тя буквално настръхва при споменаването на думата „дарба“. Вече ме е заклеймила като нещастна, жадна за внимание шарлатанка, която спешно се нуждае от помощта на добър психиатър. Наистина мрази начина ми на изразяване, както и това, че отказвам да се подчиня на идеите й и да бъда като нея.

— Освен това — продължавам, като я поглеждам втренчено. — Ти сигурно вече си убедила Миноз да ме шпионира и да ти докладва всеки ден.

Съжалявам за думите си в мига, в който ги изричам. Що се отнася до Сабина, може би имах право, но не и що се отнася до Миноз. Той винаги се е държал добре с мен. Изслушва ме и ме подкрепя, без да ме осъжда. Никога не ме е карал да се чувствам зле заради това, че съм такава, каквато съм. Всъщност беше дори заинтригуван и учудващо добре информиран. Колко жалко, че не може да убеди приятелката си да приема нещата като него.

От друга страна, след като тя не желае да ме приеме такава, каквато съм, защо пък аз да приемам факта, че е влюбена в учителя ми по история?

Защото така трябва. Не само че не е редно да отвръщам на лошото с лошо, а и в крайна сметка, независимо от думите, които си разменяме, искам единствено тя да е щастлива. Е, и да преодолеем всичко случило се, и да живеем както преди.

— Виж, не исках да прозвучи така — казвам аз, преди да е успяла да реагира и разговорът да се превърне в състезание по надвикване. Това се случва доста често, откакто ме хвана да предсказвам бъдещето на приятелката й под псевдонима Авалон в „Мистикс & Муунбиймс“.

— Наистина съжалявам. Какво ще кажеш да сключим примирие засега? Ти приемаш мен, аз приемам теб и заживяваме щастливо до края на дните си, в любов и пълна хармония.

Поглеждам я умолително, но тя само поклаща глава и измърморва нещо. Не чувам какво точно, но май има предвид, че трябва да се прибирам направо вкъщи от училище, докато реши какво точно да ме прави.

Но макар да я обичам и да съм й благодарна за всичко, което стори за мен, няма да позволя да ме ограничава или да ме наказва. Нищо подобно. В действителност на мен не ми се налага да живея тук и да търпя подобно отношение. Имам много други възможности, а тя дори няма представа колко усилия полагам, за да не го разбере.

Преструвам се, че ям, макар че не ми се налага, преструвам се, че уча, макар и това да не е необходимо. Опитвам се да се държа като всяко друго нормално седемнайсетгодишно момиче, което зависи от възрастните по отношение на храната, подслона и парите, но всъщност нямам нищо общо с тези на моята възраст. Трябва да гледам тя да не научи повече, защото и без това знае твърде много.

— Добре, ето какво ти предлагам… — Стоя до плота на мивката и разклащам еликсира, като гледам как той искри. — Ще положа съзнателни усилия да не се забърквам в неприятности и да не ти се пречкам, а ти ще сториш същото. Съгласна ли си?