Алисън Ноел - Нощна звезда

Млъквам и стисвам устни, защото не съм сигурна, че мога да го изрека на глас.

Деймън ме поглежда и търпеливо чака.

— Понякога ми се иска тази година да свърши, да завършим училище, да се махнем оттук и да забравим за всичко това! — изричам на един дъх, така че думите ми едва се разбират. — Не ми е приятно да го кажа предвид всичко, което Сабина направи за мен, но тя си няма представа и за половината неща, които умея да върша! Знае единствено за ясновидските ми способности. Нищо друго! Представяш ли си как ще реагира, ако научи цялата истина? Че всъщност съм безсмъртна и притежавам физически и психически сили, неразбираеми за нея, че мога да материализирам неща… А, да, и това, че наскоро успях да се пренеса във времето и за кратко живях в миналото си… да не споменаваме онова алтернативно измерение Съмърленд, където аз и безсмъртният ми приятел преживяваме отново сцени от миналите си животи. Представяш ли си как би приела нещо подобно?!

Деймън ме поглежда с усмивка и по тялото ми мигновено плъзват горещи тръпки.

— Хайде да не я изпитваме, а?

Спира на светофара и ме придърпва към себе си. Устните му докосват челото ми, после бузата ми, спускат се по врата и брадичката и едва накрая, когато вече не издържам, се сливат с моите. Отдръпва се само секунда преди да светне зелената светлина, поглежда ме и пита:

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

Задържа дълбоките си тъмни очи малко по-дълго от необходимото. Имам достатъчно време да отвърна „не“, да кажа, че изобщо не съм готова. В такъв случай той ще обърне колата и ще ме откара някъде другаде. На някое място, където ще се чувствам по-добре, спокойна и щастлива — например на плажа или в Съмърленд. Част от него се надява да се задоволя с това.

Той самият отдавна е приключил с училището, още преди стотици години. Тук е единствено заради мен. Едничката му цел е да бъдем заедно. А сега, когато най-сетне успяхме да се съберем след векове непрекъснати болезнени раздели, не вижда смисъла. Всичко му се струва като някаква безполезна игра.

Не мога да отрека, че аз самата често се чудя защо го правя. Достатъчно е да прочета мислите на учителите си или да допра длан до някоя книга и вече знам всички отговори. Не научавам нищо от стоенето в часовете. Въпреки това, по неизвестни и за мен причини, искам да завърша гимназия.

Всъщност имам някои предположения за причината. Училището е може би единствената част от моя объркан и странен живот, която все още е горе-долу нормална. И независимо колко се отегчава Деймън и колко пъти ме моли просто да зарежем всичко и да започнем да живеем, няма да го направя. Не мога. Наистина искам да завърша гимназия тук. Заедно с него. Искам да взема дипломата си в ръце и да хвърля шапката си във въздуха. А днес е денят, в който правим първата си крачка към това.

Кимвам и с усмивка го подканям да продължи. За миг на лицето му се изписва притеснение, но аз отвръщам на погледа му с новооткрита увереност и сила. Изправям рамене и събирам косата си на опашка, приглаждам гънките на роклята си и се подготвям психически за битката, която предстои.

Не съм сигурна какво точно ме очаква, няма как да го предвидя. Не съм в състояние да надникна в собственото си бъдеще така лесно, както в чуждото. Убедена съм обаче в едно — Хевън все още ме държи отговорна за смъртта на Роман. Както и за всичко в живота си, което не върви. Не се е отказала от намерението си да ме съсипе.

— Повярвай ми, готова съм!

След тези думи извръщам глава и поглеждам през прозореца, търсейки в тълпата бившата си най-добра приятелка. Убедена съм, че съвсем скоро тя ще направи първата крачка, и се надявам, че ще имам възможност да я спра, преди и двете да сме сторили нещо, за което после със сигурност ще съжаляваме.

Съзирам я едва когато идва време за обяд. Всъщност всички я виждат.

Невъзможно е да не я забележиш. Прилича на мразовит вихър от синя мъгла, на рязко изсечена бляскава ледена висулка. Тя подмамва всички погледи с екзотичната си красота, стряскаща като зимен вятър посред горещ летен ден.

Заобикаля я голяма група шумни ученици — същите, които преди я подминаваха. Сега обаче не могат да устоят на неземната й красота, на непреодолимата съблазън, която излъчва.

Това не е предишната Хевън. Сега е съвсем различна. Преобразена.

Преди бледнееше и се сливаше с пейзажа; сега блести като диамант.

Преди отблъскваше хората; сега ги привлича като магнит.