Алисън Ноел - Нощна звезда

Вече не е онази почитателка на хардрока с черната кожа и дантелите. Сега изглежда някак упойваща, хипнотизираща, макар блясъкът й да е леко мъртвешки. Прилича на някоя арктическа скърбяща невеста — носи дълга, прилепнала по тялото синя копринена рокля с дълбоко остро деколте, свободни дълги ръкави и влачещи се по земята дипли. Вратът й буквално се огъва от тежестта на бижутата, с които го е окичила — блестящи таитянски перли, оформени като сълзи сапфири, нешлифован тюркоаз, гроздове гладко полирани аквамарини. Дългата й гарвановочерна коса се спуска като лъскав водопад чак до кръста. Русият кичур сега е боядисан в кобалтовосиньо, какъвто е цветът и на ноктите й, на грима й и на бижуто, което проблясва между фините й вежди.

Някогашната Хевън не можеше да си позволи такъв външен вид — щяха да я скъсат от подигравки и да я накарат да побегне. Сега обаче нещата стоят иначе.

Измърморвам тихо проклятие под носа си, а Деймън стисва ръката ми, за да ме успокои. Въпреки това и двамата сме запленени, омагьосани от видението пред себе си, както и всички останали. Не можем да откъснем очи от нежната й, неестествено бледа кожа, която блести като перла на фона на синьо-черното море.

Цялостният ефект е особен… странна, неземна крехкост. Злокобна като скорошна синина. Нищо не издава решителността, която се крие под външността й.

— Амулетът — прошепва Деймън и ме стрелва с поглед, после отново насочва вниманието си към нея. — Не го носи…

Веднага приковавам очи във врата й, търся амулета сред купчината блестящи бижута, но не го откривам. Деймън е прав. Талисманът, който й дадох — онзи, който би трябвало да я пази от всяко зло, включително от мен самата — е изчезнал.

Знам, че това не е случайно. Тя ми изпраща послание.

Не се нуждая повече от теб. Надраснах способностите ти. Превъзхождам те!

Сама бе изградила мощта си и вече не се бои от мен.

Макар да не виждам аурата й от мига, в който я накарах да изпие еликсира и я направих безсмъртна, пак мога да разбера какво мисли, какво чувства. Скръб по Роман и гняв към мен. Сега това, което я води, е всеобхватно чувство на ярост и тя иска да си отмъсти на всеки, който някога й е сторил зло.

А аз съм първа в списъка.

Деймън спира и ме придърпва към себе си. Дава ми последна възможност да се оттегля, но аз няма да го направя. Просто не мога. Ще я оставя да действа първа, но в мига, в който го стори, ще й припомня кой командва тук, без окото да ми мигне. Нали именно затова се подготвях толкова старателно? В момента може и да се чувства уверена и могъща, но аз знам нещо, което тя не знае. Способностите й въобще не могат да се мерят с моите.

Деймън ме стрелва с поглед, разтревожен от начина, по който ме гледа. Очите й ме пронизват като отровни стрели, но аз само свивам рамене и го повеждам към обичайната ни маса. Тя обаче смята, че е под достойнството й да седне там. Наясно съм, че изпълнените с омраза погледи, който ми хвърля, са само началото. Най-добре ще е да свикнем с тях, ако искаме да преживеем учебната година.

— Добре ли си? — навежда се той към мен и поставя ръка на коляното ми.

Кимам, без да свалям очи от нейните. Сигурна съм, че ако прилича дори малко на Роман, ще направи така, че играта да продължи възможно най-дълго. Като котка, която си играе с мишката, преди да я убие.

— Искам да знаеш, че съм до теб. И винаги ще бъда. Дори и да нямаме часове заедно — вината, за което е изцяло твоя впрочем — пак ще съм до теб. Няма да се скатавам, измъквам, да бягам от часове или нещо подобно. Ще присъствам на всеки ужасяващо скучен час от безумната си програма. Така че, ако имаш нужда от нещо, само ме повикай и веднага…

— … ще дойдеш.

Срещам погледа му, макар и само за миг, после отново насочвам вниманието си към нея. Наблюдавам я как се опива като кралица, седяща начело на масата на елита, покрай която допреди няколко месеца дори не можеше да мине, да не говорим да седи там. Предполагам, че Стейша и Онър са се възползвали от привилегията на ученички в последния курс да обядват навън. Ако бяха тук, едва ли щяха да позволят подобно нещо. Зачудих се как ли ще реагират, като се върнат и разберат, че Хевън е заела мястото им.

— Слушай — казвам и отвъртам капачката на бутилката с еликсир, — вече го обсъждахме, при това неведнъж. Всичко е наред, мога да се справя с нея. Наистина.

Отпивам една глътка и се обръщам към него, за да го уверя, че говоря сериозно.

— Разполагаме с цялата вечност, за да бъдем заедно, ти и аз. — Усмихвам се широко. — Не е нужно да седим един до друг и в часа по физика. Не си ли съгласен?